Според теорията, приматите са най-близки в биологично отношение до човека. През петдесетте години няколко лаборатории дори се опитаха да направят експерименти върху горили и имаха страшни неприятности с тези, на външен вид, най-близки до човека животни. До 1960 година беше доказано, че биохимически най-близко до човека е шимпанзето, а не горилата. Изобщо подборът на животни по принципа на биологично сходство с човека често е доста странен. Оказва се например, че лалугерът се предпочита при имунологически и ракови изследвания, а при изследване на сърцето и кръвообращението прасето се смята за най-близко до човека.
Стоун отново хвана командните ръчки и започна леко да ги движи. През стъклото те видяха как черните метални пръсти отидоха до отсрещната стена, където държаха в клетки животните, приготвени за експеримента. Те бяха отделени от стаята с херметически прегради, с няколко вратички. „Като някакъв автомат“ — помисли си Хол.
Механичните ръце отвориха една вратичка, извадиха клетка с плъх и го приближиха към капсулата.
Плъхът огледа стаята, подуши с нос и си протегна врата. Минута по-късно легна на една страна, порита с крачета и застина.
Всичко стана за секунди. Хол не повярва на очите си.
— Господи — възкликна Стоун, — толкова бързо!
— Това много ще ни затрудни — забеляза Ливит.
— Ще опитаме с белязани атоми — каза Бъртън.
— Да, трябва — потвърди Стоун. — С каква скорост работи нашето разлагащо устройство?
— Ако е необходимо, и за милисекунди.
— Ще е необходимо.
— Да опитаме с резусите — предложи Бъртън. — По-удобни са за аутопсия.
Стоун отправи механичните ръце към една клетка, в която имаше голяма кафява маймуна — резус. Щом я вдигнаха, маймуната изкрещя и започна да удря по решетката. После се хвана за гърдите, погледна с изумление и умря.
Стоун поклати глава:
— Поне знаем, че още е биологически активно. Това, което е убило хората в града, е все още там и има същата сила. — Той въздъхна. — Ако това може да се нарече „сила“.
Ливит обяви:
— Започваме анализ на капсулата.
— Ще отнеса труповете — каза Бъртън — и ще се опитам да изясня как започва болестта. После ще ги аутопсирам.
Стоун отново хвана командните ръчки. Вдигна клетките с умрелите животни и ги постави на гумен конвейер в задната част на стаята. После натисна едно копче на контролния пулт с надпис: „Аутопсия“. Конвейерният ремък започна да се движи.
Бъртън излезе от стаята и отиде в залата за аутопсия. Той знаеше, че конвейерът автоматично донася животните в нея.
Стоун се обърна към Хол.
— Вие сте единственият лекар между нас. И сега, за съжаление, се налага да свършите нещо доста неприятно.
— В качеството си на педиатър и геронтолог?
— Да. Вижте дали може да се направи нещо за тях. И двамата ви пациенти се намират в общата лаборатория, построена специално за необикновени случаи като този. С нея имаме компютърна връзка, която ще ви помогне. Лаборантката ще ви покаже как действа.
XIV. ОБЩА ЛАБОРАТОРИЯ
Хол отвори вратата с надпис „ОБЩА ЛАБОРАТОРИЯ“ и си помисли, че в задачата му наистина има нещо „общо“ — да запази живота на един старик и на едно бебе. И двамата бяха от жизнено значение за успеха на програмата, но и с двамата, без съмнение, щеше да му бъде доста трудно.
Озова се в друга малка стая, подобна на тази, от която току-що излезе. В нея също имаше стъклен прозорец към друго вътрешно помещение. Там се намираха леглата с Питър Джексън и бебето. Най-поразителното от всичко бяха костюмите: до стената стояха изправени четири надути костюма от прозрачна пластмасова материя във формата на човешко тяло. От всеки един от тях започваше тунел към стаята, в която стоеше Хол. За да облечеш костюма, трябваше да се промъкнеш през тунела. По този начин той можеше да работи с пациентите в тяхната стая.
Момичето, което щеше да му асистира, седеше приведено над компютъра. Казваше се Карен Енсън. Тя започна да му обяснява действието му: