Иначе можеше да загубят часове и дни, докато стане ясно, че откритието им не води доникъде, че са направили грешка, че невярно са преценили фактите и са си загубили времето.
Затова Ливит внимателно прокара камерата по цялата повърхност с двадесеткратно увеличение. Спря един-два пъти, когато им се стори, че вижда други зеленикави петънца, и маркира местата, за да могат после лесно да ги намерят при по-голямо увеличение. Чак след още половин час Стоун каза, че е доволен от този етап.
Прекъснаха само за малко, за да глътнат по едно хапче кофеин с вода. Бяха се договорили преди това, че ще взимат амфетамини само в особено сериозни случаи. Те се държаха в аптеката на петия етаж, но за по-обикновени цели всички предпочитаха кофеин.
Когато Ливит включи лещите със стократно увеличение и започна третото изследване, още му горчеше от хапчето. Отново започна със забелязаното вече черно петънце.
Разочароваха се — при това увеличение то не изглеждаше много различно, а само по-голямо. Но все пак забелязаха, че е късче от някакво тъмвно, черно вещество, подобно на камъка, с неправилна форма. Виждаха се ясно и зелените петънца по нащърбената му повърхност.
— Е? Какво мислите!
— Ако капсулата се е сблъскала с това нещо — отвърна Ливит, — то или се е движело с огромна скорост, или е много тежко: защото все пак не е достатъчно голямо…
— Да отклони спътника от орбита? Да, съгласен съм, но и вдлъбнатината не е достатъчно голяма.
— Какво предполагате?
Стоун сви рамене.
— Смятам, че това нещо не е причинило промяна на орбитата, или пък има някакви еластични свойства, които още не знаем.
— Нещо да кажете за зеления цвят?
Стоун се засмя:
— Не можете да ме уловите. Аз съм само любопитен и нищо повече.
Ливит се подсмихна и продължи изследването. И двамата се чувстваха възбудени и вътрешно сигурни в откритието си. Прегледаха и другите места, където бяха забелязали зеления цвят. И там не грешаха.
Зеленият цвят при тях обаче беше по-различен. От една страна, те бяха по-големи и сякаш светеха. От друга страна, очертанията на петънцата изглеждаха съвсем правилни и закръглени.
— Приличат на малки капчици зелена боя, пръснати във вътрешността на камерата — разсъждаваше Стоун.
— Надявам се, все пак, че не е боя.
— Може да направим анализ — предложи Стоун.
— Да почакаме следващото увеличение.
Стоун се съгласи. Бяха минали вече четири часа, но и двамата не чувстваха умора. Гледаха внимателно. Екраните се замъглиха за момент при смяна на лещите. Когато изображението стана отново на фокус, пред тях се появи вдлъбнатината. При това увеличение неравностите на песъчинката бяха невероятни — като някаква миниатюрна планета с назъбени върхове и дълбоки долини. На Ливит за миг му се стори, че е точно това — малка, съвършена планета, с непокътнат живот. Той тръсна глава, за да отпъди тази мисъл. Невъзможно. Стоун промълви:
— Ако е метеор, изглежда невероятно странно.
— Какво ви тревожи?
— Вижте левия край, ей-там — Стоун посочи към екрана. — Повърхността на песъчинката, ако изобщо е песъчинка, навсякъде е неравна, освен в този ляв край. Там е съвсем гладка.
— Като изкуствена?
Стоун въздъхна:
— Да, като се загледам и на мен ми се струва така. Нека да видим и другите зелени петна.
Ливит нагласи координатите и фокусира камерата. На екраните се появи нов образ. Този път беше увеличението на едно от зелените петна. Границите му се виждаха ясно. Те се оказаха не съвсем гладки, а леко назъбени, почти като колелца на часовников механизъм.
— Дявол да го вземе — промърмори Ливит.
— Не е боя. Много правилно е назъбено.
Всичко се случи пред собствените им очи. За частица от секундата зелената точка се превърна във виолетова и после пак в зелена.
— Видяхте ли?
— Видях. Да не сте сменили светлината?
— Не, нищо не съм пипал.
След малко се повтори същото. Зелено — лъч виолетово — отново зелено.
— Поразително.
— Но това може да е…
И изведнъж, както гледаха, зеленото стана виолетово и не се промени повече. Назъбеността изчезна, петното се увеличи малко, стана съвсем кръгло и пак позеленя.
— То расте — каза Стоун.