Още в началните опити допусна няколко грешки.
Според инструкциите, трябваше да прави аутопсия на умрели животни, но му беше възложено и да определя пътя на разпространение на болестта. Честно казано, той не беше за тази работа. Ливит би бил много по-подходящ. Решиха обаче, че Ливит ще бъде по-полезен при предварителното изолиране и разпознаване на чуждия микроорганизъм.
Затова на Бъртън се падна да определя пътя на разпространение на болестта.
Експериментите бяха съвсем елементарни — трябваше просто да се установи как се пренася болестта в организма. Бъртън започна с клетките, разположени в редица, една до друга. Всяка една от тях имаше определен запас от въздух, а въздухопроводите можеха да се свързват в различни комбинации.
Бъртън постави херметически затворената клетка с трупа на норвежкия плъх до клетката на един жив плъх. Натисна копчето и въздухът от едната клетка започна да преминава свободно в другата.
Живият плъх се просна мъртъв.
Интересно, помисли си той, значи заразата се разпространява по въздуха. Окачи друга клетка с жив плъх, но постави между живия и мъртвия в съединителния въздухопровод микропорест филтър. Порите на микрофилтъра бяха с диаметър сто ангстрома — колкото големината на един малък вирус.
Отвори въздухопровода между двете клетки. Плъхът остана жив.
Няколко минути той стоя и го наблюдава. Значи причинителят на заразата, какъвто и да е той, е по-голям от вирус. Смени филтъра с по-голям, после с още по-голям. Продължи така, докато плъхът умря.
Филтърът бе пропуснал причинителя на болестта. Той измери диаметъра на порите — два микрона, почти колкото една малка клетка. Помисли си, че току-що бе научил нещо много съществено — големината на причинителя на инфекцията.
Това беше важно, защото с този прост експеримент той изключи възможността белтъчна или друга молекула да е причина на заразата. В Пидмонт те със Стоун допуснаха, че може да е газ, отделен от някакви организми.
Но сега стана ясно, че не е така. Болестта се пренасяше от нещо с големината на клетка, много по-голямо от молекула.
Следващата стъпка беше също толкова проста — да се определи дали мъртвите животни са потенциални преносители на заразата.
Бъртън взе един от мъртвите плъхове и изпомпа докрай въздуха от неговата клетка. От спадането на налягането плъхът се разкъса, но Бъртън не обърна внимание.
Когато се увери, че няма вече въздух, той пусна чист филтриран въздух. После свърза клетката с клетката на живото животно.
Нищо не се случи.
Интересно, пак си помисли той. Разряза още по-дълбоко мъртвия плъх с дистанционно управляван скалпел, та ако в него имаше някакви организми, да преминат в атмосферата.
Пак нищо не се случи. Живият плъх си подскачаше весело из клетката.
Резултатът беше съвсем ясен: мъртвите животни не бяха заразни. Ето защо лешоядите ядяха труповете в Пидмонт, без нищо да им се случи. Труповете не пренасят болестта, това можеха само микроорганизмите във въздуха.
Микроорганизмите във въздуха бяха смъртоносни.
Микроорганизмите в труповете бяха безопасни.
В известен смисъл това можеше да се предвиди. То беше свързано с теориите на приспособяването и взаимната адаптация между бактериите и човека. Бъртън отдавна проявяваше интерес към тази област и даже беше чел лекции по въпроса в медицинското училище в Бейлър.
Повечето хора винаги свързват бактериите с болести, но всъщност само три процента от тях са болестотворни, останалите са или безобидни, или полезни. В червата например има множество бактерии, които улесняват храносмилането. Човек се нуждае от тях и разчита на тях.
Фактически ние живеем в море от бактерии. Те са навсякъде: по кожата, в ушите и устата, в дробовете и в стомаха. Всичко, което притежаваме и докосваме, всяко вдишване е наситено с бактерии. Те са вездесъщи, но в повечето случаи ние дори и не подозираме за тях.
Това е така, защото и човекът, и бактериите са привикнали един към друг и са си изработили някакъв вид взаимен имунитет. Приспособили са се взаимно.
И това си има причина. Според един от основните принципи на биологията еволюцията се стреми да повишава възможностите за продължение на рода. Ако човек загива бързо от бактерии, значи се приспособява трудно и няма да живее достатъчно дълго, за да продължи рода си. Но и бакерията, която причинява смърт на организма, от който се храни, също не се е приспособила добре. И тя ще умре заедно с него, защото няма да има къде да паразитира. Всъщност преживяват тези бактерии, които живеят, без да погубват човека.