И обратно, приспособим е онзи човек, който успява да търпи паразита и даже да го използва, карайки го да работи за него.
„Най-приспособимите бактерии са онези — обичаше да повтаря Бъртън, — които причиняват леки болести или изобщо не причиняват нищо. Човек може да живее заедно със стрептококовата клетка шестдесет-седемдесет години. През това време той расте, продължава рода. Може също да носи у себе си и стафилококови клетки и това да му причинява само пъпки и акне. Може да влачи туберкулозата например десетилетия, а сифилиса — цял живот. Последните не могат да се нарекат, разбира се, леки болести, но не са толкова опасни, както едно време, защото и човекът, и бактериите са се приспособили един към друг.“
Известно е например, че преди четиристотин години сифилисът е бил твърде опасна болест, причинявал е огромни гнойни рани по цялото тяло и често хората са умирали за няколко седмици, но с годините и вековете спирохетът и човекът постепенно са привикнали един към друг.
Тези разсъждения не са толкова абстрактни и академични, както изглеждат на пръв поглед. В началния етап на програмата „Уайлдфайър“ Стоун обърна внимание, че около четиридесет процента от болестите на човека се причиняват от микроорганизмите. Бъртън възрази, че въпреки това само три процента от микроорганизмите причиняват болести. Явно, че макар и от бактериите да произтичат много болести, вероятността една отделна бактерия да е опасна за човешкия живот е много малка. Това е така, защото процесът на адаптиране на човека и бактерията е много сложен.
— Повечето от бактериите — подчертава Бъртън — просто не могат да живеят достатъчно дълго у човека, за да му причинят вреда. В едно или друго отношение условията са неблагоприятни. Човешкото тяло е или прекалено топло, или прекалено студено, средата е или прекалено киселинна или прекалено алкална, кислородът е или прекалено много, или недостатъчен. Човешкото тяло е враждебно като Антарктика за повечето бактерии.
Така че шансовете извънземен микроорганизъм да навреди на човека са много малки. Всички признаваха това, но знаеха, че операцията „Уайлдфайър“ така или иначе трябваше да се проведе. Бъртън, разбира се, също споделяше това мнение, но то го изпълваше със странно предчувствие, че неговото предсказание се е сбъднало.
Беше ясно, че бактерията, която бяха открили, можеше да убие човек. Не можеше да се приспособи към него обаче, защото го убиваше и умираше заедно с него. Тя не можеше да преминава от труп на труп. Живееше секунда-две и умираше заедно с човешкото тяло.
Бъртън почувства удовлетворение, но засега пред него стоеше практическата задача да я изолират, изследват и да търсят лекарство.
Той вече имаше известна представа за начина на пренасяне на болестта и за механизма на настъпването на смъртта — съсирване на кръвта. Оставаше въпросът — как тези микроорганизми проникваха в тялото? Инфекцията явно се пренасяше по въздуха, но можеше да проникне през кожата или през белите дробове. Може би бактериите навлизаха направо през порите на кожата или се вдишваха? Или и двете едновременно.
Но как да се определи точно?
Дойде му наум идеята да направи опит с животно, на което да покрие цялото тяло със защитна обвивка, освен устата. Това бе възможно, но щеше да му отнеме много време. Обмисля този въпрос повече от час, докато най-после стигна до приемливо решение.
Знаеше, че микроорганизмите убиват, като съсирват кръвта. Съсирването вероятно започваше от мястото на проникването. Ако това беше кожата, съсирването щеше да започне от повърхността на тялото; ако бяха белите дробове, процесът щеше да започне от гърдите и оттам да се разпространява навън.
Това можеше да се установи, като в белтъчните съставки на кръвта се вкарат белязани атоми и после с помощта на сцинтилометрично устройство се проследи къде именно започва съсирването.
За опита той избра подходящо животно — маймуна-резус, защото анатомически беше по-близка до човека от плъха. Вкара радиоактивното вещество магнезиев изотоп в организма на маймуната и настрои сканиращия сцинтилограф. Почака известно време, докато изотопът се разпространи равномерно, върза маймуната и постави апарата над нея.
Сега можеше да започне.
Сканиращият сцинтилограф щеше да отбелязва резултатите по схемата на тялото. Бъртън подаде програмата на компютъра и после вкара въздуха, съдържащ смъртоносните бактерии, при маймуната.