Печатащото устройство веднага започна да нанася точките на разпространението.
След три секунди всичко беше готово. Точките му показваха това, което искаше да узнае — съсирването започва от белите дробове и се разпространява по цялото тяло.
Бъртън научи обаче и още нещо. По-късно той поясни: „Предполагах, че може би съсирването на кръвта и смъртта не съвпадат — или най-малкото не съвпадат напълно. Виждаше ми се невъзможно смъртта да настъпва за три секунди, но още по-невероятно ми се струваше, че всичките пет литра човешка кръв могат да се съсирят за толкова кратко време. Искаше ми се да изясня дали смъртта не се причиняваше от един-единствен тромб, да речем, в мозъка и дали съсирването на кръвта в останалите части на тялото не ставаше по-бавно.“
Бъртън се беше сетил за мозъка още в този ранен етап на изследванията си. Много жалко, че не доведе своите предположения до логичното им заключение. Попречиха му данните на сцинтилографа, според които съсирването започваше от белите дробове и преминаваше по сънните артерии в мозъка след една-две секунди.
Така че тогава Бъртън изгуби първоначалния си интерес към мозъка. Грешката му се задълбочи още повече при следващия експеримент.
Експериментът беше най-обикновен и не влизаше в инструкцията на програмата. Бъртън знаеше, че смъртта съвпада със съсирването. Ако съсирването можеше да се предотврати обаче, щеше ли да се избегне смъртта?
Взе няколко плъха и им инжектира хепарин — антикоагулиращо вещество, което предпазваше от образуване на съсиреци. Хепаринът действаше бързо и се използваше широко в медицината. Действието му беше изучено основно. Бъртън го инжектира венозно в различни дози — от най-минималната до най-максималната.
После отново отвори капана и изложи плъховете на въздуха, съдържащ смъртоносния организъм.
Първият плъх, с ниска доза, умря за пет секунди. Другите го последваха след минута. Само плъхът с най-голяма доза живя три минути, но накрая и той свърши.
Бъртън се отчая от резултатите — отложи смъртта, но не можа да я предотврати. Значи методът на симптоматично лекуване нямаше ефект.
Той сложи на една страна умрелите плъхове и именно тогава направи съдбоносната си грешка.
Не аутопсира плъховете, в които бе вкарал антикоагулиращото вещество, а насочи вниманието си към първите умрели животни — първия черен норвежки плъх и първата маймуна. Направи им пълна аутопсия, а инжектираните с антикоагулант животни изостави.
Чак след четиридесет и осем часа разбра грешката си.
Наистина, аутопсията беше съвсем подробна и внимателна: работеше бавно, като през цялото време мислеше, че не трябва да пропуска нищо. Извади всички вътрешни органи на плъха и маймуната, изследва ги поотделно и взе проби за оптична и електронна микроскопия.
При първичния общ преглед беше установено, че животните са умрели от пълно вътрешносъдово съсирване на кръвта. Артериите, сърцето, белите дробове, бъбреците, черният дроб и жлъчката — всички обилно снабдени с кръв органи се бяха втвърдили. Това и очакваше.
После взе проби от тъканите. Изследва ги с микроскопа и ги фотографира — бяха нормални. Освен съсирената кръв в тях нямаше нищо особено. Той знаеше, че именно тези проби от тъкани ще се изпратят в хистологичната лаборатория, за да се видят под микроскоп и изследват пробите, оцветени с хематоксилинеозин, йодна киселина по Шиф и формалин по Ценкер. Пробите от нервна тъкан ще се оцветят с препарати, съдържащи злато по Нисъл и Каджал. За всичко това обаче ще са необходими от дванадесет до петнадесет часа. Разбира се, можеше да се надява, че тези изследвания ще му донесат допълнителна информация, но кой знае?
Не по-малко песимистично настроен беше и към резултатите от електронната микроскопия. Електронният микроскоп беше едно полезно устройство, но понякога той усложняваше нещата, вместо да ги опрости. Благодарение на него се получаваше голямо увеличение и ясни детайли — но само ако човек знаеше къде да гледа. Много беше удобен; подходящ за наблюдение на една клетка или на част от клетка, но първо трябваше да решиш коя клетка да изследваш. А в човешкото тяло имаше милиарди клетки.
В края на десетте часа работа Бъртън седна да обмисли какво е научил дотук. Направи си следния малък списък:
1. Смъртоносният агент е с размери приблизително един микрон. Следователно, той не е нито газ, нито молекула, нито дори голяма белтъчна молекула или вирус. Има големината на клетка и по всяка вероятност е някакъв едноклетъчен организъм.