— Не се страхувайте — каза Хол тихо. — Вие сте болен и ние се грижим за вас По-добре ли се чувствате сега?
Джексън преглътна и кимна. Като че ли се страхуваше да говори. Но бледността му беше изчезнала. Бузите му леко порозовяха, ноктите му вече не бяха сини.
— Как се чувствате?
— Добре… Кой сте вие?
— Доктор Хол. Сега аз се грижа за вас. Изгубили сте много кръв, затова ви преливаме.
Той кимна, прие го съвсем спокойно. Начинът, по който го направи, подсети Хол за нещо и той попита:
— Случвало ли ви се е и преди?
— Да, два пъти.
— При какви обстоятелства?
— Ама аз не зная къде се намирам — отговори той и се огледа. — Тук болница ли е? Защо носите такива дрехи?
— Не, не е болница, а специални изследователска лаборатория в Невада.
— Невада ли? — старецът затвори очи и поклати глава. — Но аз живея в Аризона…
— Сега не сте там. Доведохме ви тук, за да ви помогнем.
— Защо сте облечен с такъв костюм?
— Доведохме ви тук от Пидмонт, защото там има заразна болест. И затова сте в изолационна камера.
— Значи и аз съм заразен?
— Още не знаем със сигурност, но трябва…
— Вижте какво — каза той, като изведнъж се опита да се изправи. — Тръпки ме побиват като гледам всичко това. Искам да си вървя. Тук не ми харесва.
Опита се да се освободи от системи. Хол внимателно го побутна назад.
— Успокойте се, мистър Джексън. Всичко ще се оправи, но трябва да си починете. Вие сте болен.
Джекън бавно легна назад.
— Искам цигара.
— Страхувам се, че още не бива да пушите.
— Дявол да го вземе, и цигара ли не може…
— Съжалявам, но пушенето не е позволено…
— Вижте какво, моето момче, като станете на моите години, правете каквото искате. И по-рано ми казваха: не яж люто, не пий, не пуши. Опитах за малко и знаете ли как се почувствах — ужасно, просто ужасно.
— Кой ви препоръчваше това?
— Докторите.
— Какви доктори?
— Докторите във Финикс. Голяма приказна болница с лъскава апаратура и блестящо бели престилки. Наистина като в приказките. Никога не бих отишъл, ако не беше сестра ми. Тя настояваше. Сестра ми живее с мъжа си Джордж. Глупачка. Хич не ми трябваше приказната й болница. Имах нужда само от почивка. Тя настояваше обаче и аз отидох.
— Кога беше това?
— Миналата година. Юни или юли.
— Защо отидохте в болница?
— Ами защо ходят хората в болница? Щото се бях разболял, дявол да го вземе.
— От какво?
— Тоя проклет стомах, както винаги.
— Кървеше ли?
— Ужасно! Всеки път като се закашлях, храчех кръв. Никога не съм знаел, че в човешкото тяло има толкова много кръв.
— Но кървенето беше в стомаха, нали?
— Да, нали ви казах. И пак ми слагаха същите иглички — той посочи системите. — И ми преливаха кръв. Миналата година лежах във Финикс, а по-миналата в Таксън. Там също беше хубаво. Същите хубавички сестри. — Изведнъж той млъкна. — На колко си години, сине? Много си млад за доктор.
— Аз съм хирург — каза Хол.
— Хирург! Не, по-добре недей. И те се опитваха да ме накарат, но аз не дадох. Не позволявам. За нищо на света. Не давам да ми я режете.
— Значи имате язва от две години?
— Малко по-отдавна. Нищо ми нямаше, мислех, че е просто разстройство, но изведнъж почнах да кървя.
„Щом не е от две години — каза си Хол — очевидно е язва, а не рак.“
— И постъпихте в болницата?
— Да, настаниха ме, предупредиха ме да не ям пикантни и тежки храни и да не пуша. Как ли не се мъчех, синко, но нищо не излезе. Човек така свиква с удоволствията си.
— Значи, след година пак трябваше да влезете в болница?
— О, да. Болницата във Финикс е голяма, стара. Сестра ми и нейният загубен мъж Джордж идваха да ме виждат всеки ден. Той е от ония, дето много четат, учен глупак. Адвокат. Говори големи приказки, а Господ не му е дал мозък, колкото и на скакалец.
— И във Финикс ли искаха да ви оперират?
— Да, разбира се. Не се обиждай, синко, ама това докторите само гледат как да изрежат нещо от тебе. Само за туй мислят. Аз им обясних, че дотука съм я карал с този стомах и докрай ще си карам с него.
— Кога напуснахте болницата?
— В началото на август. Някъде там. Първата седмица май.
— И кога пак започнахте да пушите, да пиете и да ядете каквото не трябва?