Бъртън работеше в лабораторията, където имаше спектрометър и други апаратури за изследване на радиоактивност, относителна плътност, термоелектрически и рентгено-кристалографски анализи.
Спектрометърът, с който работеха на петия етаж, беше стандартен модел К-5 Уитингтън. Както всички спектрометри, той се състоеше от изпарител, призма и регистриращ екран. Материалът за изследване се поставяше в изпарителя и изгаряше. Светлината от горенето преминаваше през призмата, където полученият спектър се прожектираше на екрана. Тъй като различните елементи излъчваха светлинни вълни с различна дължина на вълната, беше възможно да се анализира химичният състав на веществото само по спектъра на получената светлина.
На теория разчитането на спектрограми бе просто, но на практика — сложно и трудно. Никой в лабораторията нямаше специални познания в тази област. И така получените резултати направо бяха подадени на компютъра, който извърши анализа. Той имаше широк обсег на действие и даваше дори примерното съдържание на елементите в проценти.
Бъртън постави първата люспичка от песъчинката в изпарителя и натисна копчето. За момент избухна ярка светлина, той се извърна заслепен, после сложи и втората люспичка. Скоро компютърът щеше да даде първата спектрограма.
Повтори всичко със зеленото петно и след това измери времето. Компютърът обработваше самопроявяващите се фотоплаки, които щяха да бъдат готови за няколко секунди. Самият анализ обаче щеше да отнеме два часа — електрическото око действаше бавно.
Щом тези изследвания се приготвеха, компютърът щеше да анализира резултатите и да отпечата данните за пет секунди.
Часовникът на стената показваше три часа следобед. Изведнъж Бъртън почувства умора. Подаде на компютъра инструкции да го събуди, когато анализите бъдат готови, и си легна.
В друга стая Ливит внимателно подаваше същите люспи в друга машина — аминокиселинен анализатор. Не можеше да не се усмихне, като си спомнеше как работеха на времето, когато не съществуваше това автоматично устройство.
В началото на петдесетте години анализът на аминокиселинния състав в белтъците отнемаше седмици или дори месеци, някой път и години. А сега — няколко часа или най-много един ден. Всичко беше напълно автоматизирано.
Аминокиселините са строителният материал: познати са двадесет и четири — всяка от тях се състои от четири елемента: въглерод, водород, кислород и азот в различни съчетания. В белтъците те се съединяват във верига като товарен влак. Начинът, по който са подредени, определя природата на белтъка — дали е инсулин, хемоглобин или хормон на растежа. Всички белтъци са съставени от едни и същи товарни вагони, от едни и същи единици — някои белтъци имат повече вагони от определен тип, други — по-малко, или пък самите вагони са разположени в друг ред. И това е единствената разлика. А иначе същите аминокиселини, същите товарни вагони притежават белтъците и на човека, и на бълхата.
Близо двадесет години бяха нужни, за да се установи този факт.
Но какво контролираше реда, по който се нареждаха аминокиселините в белтъците? Отговорът беше ДНК — носителят на генетическия код, нещо като диспечер на сортировъчната станция.
И за това откритие бяха необходими още двадесет години. А щом се образува веднъж веригата, аминокиселините започват да се усукват и навиват. Приличат повече на змия, отколкото на влак. Начинът на навиването зависи от реда на аминокиселините и е съвсем специфичен. Ако един белтък не се усуква по точно определен начин, той престава да действа.
И за това — още десет години.
„Колко странно“ — помисли Ливит. Стотици лаборатории, хиляди научни работници по целия свят се трудят усилено, в продължение на десетки години, за да открият такива прости факти. А ето сега и тази машина. Разбира се, тя не можеше да даде точния ред на аминокиселините, но щеше да установи приблизителното им процентно съдържание: колко е валинът, аргининът, цистинът, пролинът, лейцинът. И това щеше вече да е една важна информация.
Но и тази информация щеше да бъде изстрел в тъмнината, защото нямаха причини да вярват, че песъчинката или зеленото петно са изградени дори частично от белтъчини. Наистина всяко живо същество на Земята съдържа белтъчини, но това съвсем не е задължително и за извънземната жива материя.