Срещу названията на всяка аминокиселина, акуратно подредени от компютъра, стояха по една нула за черното и една за зеленото вещество.
— Невероятно — промълви Ливит, загледан в листовете. — Погледни.
— Нито аминокиселини, нито белтъци — каза Бъртън.
— Живот без белтъци — Ливит поклати глава, — нима най-лошите ми предчувствия ще се окажат верни?
На земята организмите бяха еволюирали благодарение на способността си да осъществяват биохимичните реакции в малко пространство с помощта на белтъчните ензими. Биохимиците се опитват да възпроизвеждат тези реакции, но успяват само за някои от тях, и то като ги изолират от останалите.
В живата клетка всичко е по-различно. Там на малко по обем пространство протичат реакции, които осигуряват енергията, растежа и движението. Те са неотделими една от друга и човек не може да ги възпроизведе по същия начин, както не може да приготви цяла вечеря, от ордьовъра до десерта, като смеси всички необходими продукти и ги сготви наведнъж, а чак после се заеме да отделя ябълковия сладкиш от сиренето.
А в клетките с помощта на ензимите се осъществяват стотици различни реакции. Всеки ензим е като специализиран работник в кухнята, който върши само едно нещо. Така например хлебарят не може да направи бифтек, а кебапчията не може да свари на скарата супа.
Но ензимите имат и друга обща функция. Те правят възможни химични реакции, които без тях не биха се осъществили. Биохимикът можеше да ги възпроизведе, като използва висока температура, високо налягане или силни киселини. Но нито човешкото тяло, нито клетката биха понесли тези непривични условия. Ензимите, „сватовете на живота“, улесняваха протичането на реакциите при нормална телесна температура и атмосферно налягане.
Ензимите бяха необходими, за да има живот на земята. Но ако някоя друга форма на живот можеше да съществува без тях, значи тя сигурно се е развила по съвсем друг начин.
Оттук следваше, че сега те се намираха пред един съвсем чужд за земята организъм. Следователно анализът на бактерия и откриването на средство за борба с нея щеше да отнеме много, много повече време.
Джеръми Стоун работеше в морфологичната лаборатория. Той взе малката пластмасова капсулка със зеленото „петно“. Сложи я в една преса, закрепи я здраво и със зъболекарска бормашина започна да стърже пласт след пласт, докато се добра до зелената маса.
Тази работа беше много деликатна и изискваше доста минути съсредоточен труд. Най-накрая той шлифова капсулката така, че получи пластмасова пирамида, чийто връх беше зеленото вещество.
После го извади и го занесе при микротома, нож с въртящо се острие, който стържеше кръгли люспи пластмаса и те падаха в съд с вода. Дебелината на люспите можеше да се измери по начина, по който те отразяваха светлината: ако светлината беше сребриста, значи люспата бе прекалено дебела. А ако беше с цветовете на дъгата, значи бе точно колкото трябваше — няколко молекули.
Това беше нужната дебелина за електронния микроскоп.
Когато Стоун получи необходимата люспа, той внимателно я взе с пинсета и я постави на малка кръгла медна мрежа. После постави мрежата в металната капсулка, капсулката в микроскопа и го затвори херметически.
Това беше електронен микроскоп тип BVJ, модел J 42 с голяма интензивност и екран на електронното излъчване. По принцип на действие беше доста елементарен — работеше както обикновеният оптически микроскоп, само че вместо да фокусира светлинните лъчи, фокусираше електронни лъчи. Светлината се фокусира с помощта на лещи, а електронните — с магнитни полета.
В редица отношения електронният микроскоп не е много по-различен от телевизията и всъщност изображението се прожектира на подобен екран — повърхността е покрита със специален слой, който просветва, когато електроните го атакуват. Голямото предимство на електронния микроскоп е способността му да увеличава обектите много повече от оптическия. Обяснение за това дава квантовата механика и вълновата теория за радиацията, а най-добра популярна аналогия е намерил специалистът по електронна микроскопия Сидни Полтън, който е и голям любител на автомобилни състезания.
— Представете си — казва той — едно шосе с остър завой. Разполагате с две превозни средства — спортен автомобил и голям камион. Ако камионът се опита да вземе този завой, той ще излезе от пътя, докато спортната кола ще се справи много лесно. Защо? Защото е по-лека, по-малка и по-бърза и по-лесно преодолява трудни и остри завои. На по-леките завои и двете коли са еднакво добри, но на острите — спортната кола ще е по-добра.