Рентгеновата кристалография пък е още по-усъвършенствана — с нея може да се отдели и да се наблюдава една-единствена молекула — това е максималното приближение до наблюдаване на атомите, каквото изобщо е възможно в съвременната наука. Това устройство обаче е голямо колкото автомобил и запълва цяла стая. За него са необходими специално обучени оператори, а за разчитането на резултатите — компютър, защото чрез рентгеновата кристалография не се получава директен образ. Фактически това не е микроскоп и принципът му на действие се различава от този на оптическия и електронния микроскоп. Вместо изображение на фотоплаката се появява дифракционен чертеж — геометрична фигура от точки, доста загадъчна на вид. С помощта на компютъра фигурата от точки се анализира и се установява молекулния строеж на обекта.
Тази наука е сравнително нова, макар че носеше старомодно название. От кристалите вече рядко се интересуваха, терминът „рентгенокристалография“ водеше началото си от времето, когато обект на изследванията бяха кристалните структури. Строежът на кристала е строго определен и фигурата от точки, която се получава от рентгеновите лъчи, е лесна за анализ, но напоследък те започнаха да се използват и за вещества с неправилен строеж. При това лъчите се отразяват под най-различни ъгли. Компютърът може да „разчита“ фотографската плака, да измерва ъглите и по този начин да възпроизведе формата на предмета, който е дал това отражение.
В момента компютърът извършваше безкрайни и скучни изчисления. Но ако те се правеха от хора, щяха да са необходими години, а може би векове. А той го вършеше за секунди.
— Как се чувствате, мистър Джексън? — попита Хол.
Старецът премигна и погледна Хол с прозрачния му скафандър.
— Горе-долу — каза той и се усмихна горчиво.
— Искате ли да си поговорим малко?
— За какво?
— За Пидмонт.
— Какво за Пидмонт?
— За нощта, през която се случи всичко — поясни Хол.
— Добре, ще ви кажа. В Пидмонт съм прекарал целия си живот. Вярно, че съм отскачал и до Лос Анжелос, и до Сан Франциско, и даже до Сент Луис, но Пидмонт е моят живот. И трябва да ви кажа, че…
— Нощта, в която се случи всичко това — повтори Хол.
Той спря и извърна глава.
— Не искам да мисля за тази нощ.
— Трябва.
— Не искам.
Старикът продължаваше да гледа настрани, после пак се обърна към Хол:
— Всичките измряха, нали?
— Не, не всичките. Още един оцеля — и той кимна към креватчето до него.
Джексън се вгледа в купа от одеяла.
— Кой?
— Едно бебе.
— Бебе? Трябва да е бебето на Ритър, на Джеми Ритър. Съвсем е малко, нали?
— На около два месеца.
— Да, неговото е. Същински дявол, прилича на дядо си. Старият Ритър обичаше да вдига гюрултия. И детето беше същото. От сутрин до вечер фучеше. Не смееха да отворят прозорците си от него.
— А някаква друга особеност?
— Никаква, здраво като бик, само дето викаше толкова много. Спомням си, че онази нощ особено дяволски се беше разкрещяло.
— Коя нощ? — попита Хол.
— Ами тази, същата, когато Чарли Томас домъкна това проклето нещо. Ние, разбира се, всички го видяхме как пада, просветна като метеор и падна някъде на север. Всички бяхме развълнувани и Чарли Томас отиде да го търси. След двадесет минути пристигна. Беше го натоварил в багажника на колата си — новеничък Форд. Толкова се гордееше с него.
— И после какво стана?
— Какво стана — наобиколихме го и взехме да го разглеждаме. Мислехме, че е от онези космически неща. Ани веднага каза, че е от Марс, но тя по начало си е много занесена. Ние, разбира се, съобразихме, че не е от никакъв Марс, а сигурно от кейп Канаверал. Нали знаете, във Флорида има едно такова място, откъдето изстрелват ракетите.
— Да, продължавайте.
— Така… хубаво, съобразихме ние, но по-нататък… Дотогава такова нещо не беше се случвало в Пидмонт. Вярно, че веднъж един турист с пушка се беше разгърмял в мотела „Вождът на команчите“, но това беше през четиридесет и осма година. Освен това беше попрепил, пък имаше и смекчаващи вината обстоятелства — момичето му избягало, докато той бил войник в Германия ли, дявол знае къде. Никой нищо не му направи — хората го разбраха, и оттогава нищо не се е случвало. Тих градец. Затова и си го обичаме.
— Какво направихте с капсулата?
— Ами не знаехме какво да правим с нея. Ал викаше да я отворим, но ние сметнахме, че няма да е добре, нали може да има някакви научни работи вътре. Помислихме малко и Чарли, този, дето я донесе, предложи да я занесем на доктора. На доктор Бенедикт, искам да кажа, нашия градски лекар. Той се грижи за всички и за индианците даже. Добър човек, и много учен. Всичките му дипломи висят на стената. Решихме, че доктор Бенедикт щеше да знае как да постъпи. Затова го занесохме на него.