И тук разговорът прекъсна.
— Да проверим сега биологичната активност на културите — нареди Стоун.
— Да направим ли пак опит с плъхове?
Стоун кимна:
— Но първо вижте дали щамът е все още толкова заразен.
Ливит се съгласи. Трябваше да са сигурни, че организмът не е мутирал, не се е изменил в нещо, което има съвсем различно действие.
Вече се приготвяха да почват опитите, когато мониторът за връзка с петия етаж зазвъня. Чу се:
— Доктор Ливит, доктор Ливит.
Ливит се обади. На екрана се появи приятно лице на млад мъж с бяла престилка.
— Да.
— Получихме електроенцефалограмата от компютърния център. Сигурен съм, че има някаква грешка, но…
Той се запъна.
— Е — нетърпеливо попита Ливит, — какво има?
— Вашата електроенцефалограма, сър, е отнесена към четвърта група, тя е атипична, но вероятно е благоприятна. Бихме искали да повторим записа.
— Трябва да е някаква грешка — каза Стоун.
— Сигурно — потвърди Ливит.
— Несъмнено, сър, но ние искаме да бъде сигурни.
— Сега съм много зает — отвърна Ливит.
Стоун се намеси, като се обърна направо към лаборанта.
— Доктор Ливит ще направи втора електроенцефалограма веднага, щом се освободи.
— Добре, сър.
Когато екранът загасна, Стоун каза:
— Има моменти, когато тези задължителни процедури могат да те изкарат от нерви.
— Да — съгласи се Ливит.
Тъкмо щяха да се заловят отново за биологичните изследвания на различните хранителни среди, когато компютърът съобщи, че предварителните резултати от рентгенокристалографията са готови. Стоун и Ливит отидоха да ги видят и отложиха изследването на хранителните среди. Жалко. Ако бяха останали, щяха да забележат, че в разсъжденията си са се отклонили доста и вече са тръгнали по грешен път.
XXV. УИЛИС
Рентгенокристалографският анализ показа, че организмът „Андромеда“ не се състои от по-малко съставни части, както нормалната клетка — нито ядро, нито митохондрии, нито рибозоми. Едно-единствено вещество изграждаше и стените, и вътрешността. На снимката бе отразен характерен процес на прецесия — разсейване на рентгенови лъчи.
Като разгледа резултатите, Стоун каза:
— Серия от шестоъгълни пръстени.
— И нищо повече — потвърди Ливит. — Дявол да го вземе, как ли функционира?
Нито единият, нито другият беше в състояние да разбере как такъв просто устроен организъм може направо да използва енергия за растежа си.
— Доста елементарна пръстеновидна структура — каза Ливит, — една фенолна група и нищо повече. Би трябвало да е съвсем инертна.
— А тя превръща енергията в материя.
Ливит се почеса по главата. Той пак си спомни сравнението с града и мозъчните клетки. По структура молекулата бе проста, сама по себе си не притежаваше никакви скрити възможности, но в състава на някаква общност тя добиваше необикновена сила.
— Може би има критично ниво, определено състояние на структурата, при което тя придобива свойства, невъзможни за по-простата единица — предложи Ливит.
— Както при мозъка на шимпанзетата — напомни Стоун.
Ливит кимна. По основната си характеристика мозъкът на шимпанзетата бе толкова сложен, колкото и човешкият мозък. Имаше малки разлики в структурата, но главното бе другаде — в големината. Човешкият мозък бе по-голям, с повече клетки, с повече вътрешни връзки.
И именно тази тънка разлика го правеше качествено различен. Както веднъж шеговито беше отбелязал неврофизиологът Томас Уолдрън: „Разликата се състои в това, че ние използваме шимпанзето за опитно животно, а не обратното.“
Стоун и Ливит си блъскаха главата над тази загадка известно време и като не стигнаха до никакъв извод, преминаха към анализ на електронната плътност по метода на Фурие. Вероятността за местоположението на електроните в тази структура беше изобразена на схема, прилична на топографска карта.
И тук се натъкнаха на нова странност. Имаше структура, но коефициентът на Фурие беше различен при различните точки.
— Като че ли част от структурата по някакъв начин се изключва — забеляза Стоун.
— Във всеки случай тя не е еднородна — допълни Ливит.
Стоун въздъхна и погледна схемата.
— Да имахме поне един физикохимик.
„Вместо Хол“ — добави той наум.