Беше продължило има-няма два часа.
Лиза остана по гащета и сутиен. Въздъхна с облекчение, после нахлузи дънките си и навлече широка блуза. Тръгна боса към леглото да вземе чантичката — още един подарък от доктор Патанджали. Изискана вечерна чанта на Гучи със сребърни пискюли. Етикетът с цената още висеше на мястото си.
Над шест хиляди долара.
Ала онова, което се криеше в нея, беше по-ценно. По време на партито Райдър дискретно й беше предал два предмета, които едва ли фигурираха в официалния списък на коктейлната декорация и които Лиза побърза да прибере в чантичката си.
Малка радиостанция и пистолет.
А новината, която вървеше в комплект с тях, беше още по-вълнуваща.
Монк беше жив!
И беше на кораба!
Лиза бързо пъхна пистолета под колана на дънките си и пусна блузата отгоре. После, с радиото в ръка, отиде при вратата, долепи ухо до нея и се ослуша.
По принцип при вратата й нямаше постови. Цялото крило беше отцепено — с постове при стълбището и при асансьорите. Девеш я беше настанил във вътрешна каюта, само на две врати от стаята на пациентката й, която все така спеше в катотоничен ступор.
След като не чу нищо необичайно, Лиза настрои радиостанцията на осми канал и нагласи на главата си слушалката и прикрепения към нея микрофон. Натисна бутона за предаване.
— Монк, чуваш ли ме? Край. Зачака.
Първо се чу статичен шум, после и познат глас:
— Лиза? Слава Богу! Значи Райдър ти е дал радиото. А пистолета? Край.
— Да. — Много й се искаше да го разпита за всичко, как е оцелял и така нататък, но не му беше сега времето. Имаше си по-неотложни тревоги. — Райдър каза, че имаш някакъв план.
— „План“ едва ли е най-точната дума. По-скоро лудо бягство с елементи на импровизация.
— На мен ми звучи добре. Кога?
— С Райдър трябва да се чуем след няколко минути за последни уточнения. Трябва да сме готови в девет нула-нула. Това важи и за теб. И не се разделяй с пистолета. — След това й изложи накратко плана си.
Тя му помогна с някоя и друга подробност, после си погледна часовника. „По-малко от два часа“.
— Да кажа ли на още някой? — попита Лиза. Дълга пауза.
— Не. Съжалявам. Единствената ни надежда за успех е Да сме колкото се може по-малко, да действаме светкавично и да се измъкнем под прикритието на бурята. Райдър държи личната си лодка на плъзгащ се жлеб дясно на борд. А твоят приятел Джеси ми осигури карта. На трийсетина морски мили оттук има малко градче. Идеята е да се доберем Дотам и да вдигнем тревога.
— Джеси ще дойде ли с нас?
Този път паузата беше дори по-дълга. Лиза отново натисна бутона за предаване.
— Монк?
Въздишка долетя през слушалката в ухото й.
— Хванаха Джеси. Хвърлиха го през борда.
— Какво? — Спомни си усмихнатото му лице и непресъхващото му чувство за хумор. — Той… мъртъв ли е?
— Не знам. Ще ти кажа повече, когато се срещнем. Стана й много мъчно за младежа, макар познанството им да беше продължило само няколко часа. Толкова мъчно, че гласът й се изгуби някъде зад топката, заседнала в гърлото й.
— Точно в девет — повтори Монк. — Дръж радиото при себе си, но така, че да не се вижда. По-късно пак ще се свържа с теб. Край.
Лиза махна слушалката и стисна с две ръце радиостанцията. Реалността на твърдата пластмаса й помогна да се съсредоточи. След два часа щяха пак да са заедно.
Навън изтрещя нова гръмотевица.
Тя натика радиото в джоба си, сгъна и прибра слушалката с микрофончето. Надяваше се широката блуза да скрива издутината.
Впери поглед във вратата на каютата. Щом щяха да бягат, по-добре да не тръгва с празни ръце. В стаята на пациентката й имаше безценна информация във вид на компютърни файлове.
Имаше също компютър и DVD записвачка.
Беше говорила с Анри и доктор Милър на партито при Райдър. Почти шепнешком те й бяха казали как Девеш и екипът му събирали проби от различни токсични бактерии, създадени от щама на Юда, като подбирали най-смъртоносните, и ги съхранявали в инкубационни камери в ръководена от вирусолога на Девеш лаборатория, до която „външните“ учени нямали достъп.
— Според мен правят експерименти и с известни патогени — беше добавил доктор Милър. — Излагат ги на вируса.