Жива беше!
Пиратът я вдигна за дрехите и я метна на палубата. Погледна към джунглата, после вдигна поглед нагоре към скалите. Светкавица озари островния покрив. Ветровете разнасяха пелени от дъжд и ги изсипваха върху лагуната.
Ракао вдигна ръка и направи кръгово движение.
Моторницата зави рязко и пое назад с едно прощално водно ветрило зад кърмата. Връщаха се на кораба.
С пленената Лиза.
Но поне беше жива.
— Защо си тръгват? — обади се Сюзан.
Монк я погледна. В тъмната гора лицето и ръцете й светеха с нежно сияние, едва забележимо, но факт. Като лунна светлина през плътни облаци.
— Не е като да има къде да избягаме — горчиво каза Райдър. — Утре сутринта ще дойдат да ни търсят, бъди сигурна.
Монк посочи към джунглата.
— Тогава по-добре да тръгваме.
Тръгнаха. Монк хвърли последен поглед към лагуната и попита:
— Какви бяха тия гадини?
— Хищни сепии — отвърна Сюзан. — Някои биолуминесцентни сепии ловуват на глутници. Има документирани случаи на хумболтови сепии, обитаващи дълбоките води на Тихия океан, които са нападали и убивали хора. Има и по-големи видове. Като Taningia danae. Изолираната лагуна тук явно е дом на подобен подвид. През повечето време обитават дъното, но ловуват на повърхността. Нощем, когато луминесцентната им комуникация и координация сработва най-добре.
Монк си спомни казаното от беззъбия пират — за острова, вещиците и демоните във водата. Явно това беше източникът на легендата. Спомни си и друго за този остров.
Вдигна глава към назъбените скали, черни на фона на тъмното небе. През воя на бурята долиташе тих барабанен ритъм.
Канибали.
— И сега какво? — попита Райдър. Монк ги поведе напред.
— Сега е време да се срещнем с комшиите… и да видим какво има за вечеря.
21:12
Лиза висеше в ръцете на един от пиратите. Току-що я бяха извлекли на снабдителния док. Беше твърде слаба, за да се бори, твърде уморена, за да и пука. Мокра до кости, кървяща от десетки рани, тя чакаше съдбата си.
Ракао спореше за нещо с Девеш.
На малайски.
Който тя не разбираше.
Подозираше обаче, че Девеш е сърдит, задето татуираният пират не е последвал Сюзан Тунис в джунглата. Само една дума й прозвуча познато.
„Канибали“.
Зад мъжете, на сухо при входа към дока, стоеше Сурина, облечена във вечното си сари, скръстила ръце, изправила гръб, търпелива. Не откъсваше поглед от Лиза. Очите й не бяха студени — това би било признак за някаква емоция все пак. Очите на Сурина бяха празни, напълно празни.
Накрая Девеш се обърна и посочи Лиза. Премина на английски, явно в знак на любезност към пленницата.
— Застреляй я. Веднага.
Лиза застина в ръцете на пирата. Успя да изграчи през стегнатото си гърло.
И предложи на Девеш единственото, с което разполагаше.
Единственото, което можеше да запази живота й.
— Девеш — твърдо каза тя. — Щамът на Юда. Знам какво прави вирусът.
11.
Счупени стъкла
6 юли, 13:55
Истанбул
Шокът разтегли сцената долу до ням филм, пуснат на бавен каданс.
Застанал до прозорец на галерията — полуетаж по протежение на централния катедрален кораб, — Грей видя как тилът на Балтазар Пиносо експлодира във фонтан от кръв и кости. От удара тялото му се прегъна в кръста. Ръцете му литнаха встрани. Телефонът излетя от пръстите му, падна на паважа и се плъзна нанякъде.
А после тялото на едрия мъж се строполи на паважа.
Вигор ахна и развали магията на живата картина.
— О, Боже… не…
Звуците се върнаха рязко — ехото на изстрела, виковете откъм площада.
Грей отстъпи назад. Мислите се блъскаха трескаво в главата му. „Щом простреляха Балтазар, значи…“
— Насър е знаел за него — довърши мисълта му Вигор потресено. — Знаел е, че Балтазар е тук. И е наредил на снайперистите си да го убият.
Грей не беше в по-добро състояние от монсеньора, бе замаян от объркване и чувство на вина. Беше пратил Балтазар право под прицела на снайперистите.
Виковете отвън ставаха по-силни, паниката се пренасяше и във вътрешността на църквата. Хората на площада се бяха разбягали и повечето потърсиха най-близкото убежище — Хагия София.