Грей използва краткото затишие да се обърне към Сейчан.
— Пет часа — каза й. — Трябва да се доберем до Ормуз.
— Остров Ормуз — уточни Вигор. — При входа на Персийския залив.
Сейчан притискаше с ръка ранения си хълбок. Физическото натоварване от последните десетина минути едва ли влизаше в програмата за оздравителна физиотерапия при пациенти с огнестрелна рана. Изглеждаше бледа, но все пак кимна.
— Била съм там. Много контрабандисти, включително на оръжие, използват острова като междинна спирка по пътя от Оман за Иран.
— За колко време се стига до острова?
— Три часа. С частен самолет или хидроплан. Знам един тип, който може да ни помогне.
Грей си погледна часовника. Това означаваше, че щяха да им останат само два часа, в които да открият третия ключ и да разрешат загадката на обелиска. Пулсът му отново се Ускори. Лудото им бягство беше изтикало на заден план страха за родителите му. Сега обаче…
Протегна ръка към Сейчан.
— Дай ми телефона.
— За да се свържеш с командването на Сигма?
— Трябва да ги информирам за развитието на нещата.
По изражението й разбра, че не я е заблудил относно истинската причина за молбата си. Въпреки това Сейчан му даде телефона си.
Грей се облегна назад. След минутка вече разговаряше с директор Кроу. И наистина го информира за последните събития, от намирането на втория ключ до бягството им от църквата.
— Значи Гилдията все пак е внедрила своя къртица, само че във Ватикана, а не при нас — каза Пейнтър. Връзката беше лоша и на моменти гласът му се губеше. — Работата е там, Грей, че няма как да ти помогна особено на острова. Това е иранска територия. А при толкова кратко предизвестие възможностите ми наистина се свеждат до минимум. Няма как да ви помогна, без да вдигна по тревога разузнавателните агенции из целия Близък и Среден изток.
— Ще се справим и без външна помощ — каза Грей. — Не за това те моля, а… Майка и татко…
— Знам, Грей… разбирам. Ще ги намерим.
Въпреки обещанието Грей долови колебанието в гласа на директора и неизречените думи. „Стига още да са живи“.
08:02
Арлингтън, Вирджиния
Пак ги местеха.
Хариет вдигна чаша вода към устните на съпруга си. Облечен с долнище на анцуг и тениска, той седеше вързан за един стол.
— Джак, трябва да го изпиеш. Гълтай. Той отново започна да се дърпа.
— Накарай го да изпие шибаното хапче — излая жената, — или ще му го натикам в задника.
Ръцете на Хариет се разтрепериха.
— Моля те, Джак. Изпий го.
Анишен губеше търпение. Преди няколко минути облепената в черна кожа жена беше говорила по телефона, след което повика останалите, дори онези, които наблюдаваха улицата. Извлякоха Хариет от стария фризер, където беше прекарала цялата нощ. Ужасно място. Една-единствена гола Крушка осветяваше двете редици стоманени куки за месо, окачени на релси в тавана. По пода се виждаха кървави следи, стекли се към отводнителния канал в средата на фризера.
После беше дошло онова обаждане.
Бяха я измъкнали от ужасната стаичка, за да се погрижи за Джак. Държаха ги разделени. Не й позволяваха да стои при него. През цялата нощ се беше борила с ужасната мисъл, че може и да не го завари жив. След шока с тазера в хотелската стая той така и не беше дошъл напълно в съзнание. Завари го вързан за стола и със запушена уста, но иначе не изглеждаше наранен.
Когато я видя, започна да се мята, изпъваше въжетата, насмалко да събори стола. Макар че едва ли я беше познал. Оставаше си в дисасоциативно състояние, причинено от натрупалия се стрес и електрошока. Не помагаше и фактът, че се е събудил вързан и със запушена уста.
— Остави — каза накрая Анишен и стисна Хариет за рамото. — Хапчетата, които му даде, не помогнаха с нищо.
— Защото състоянието му вече се беше влошило — умолително обясни тя. — Нужно е време… и… трябва да ги взема редовно.
Анишен махна с ръка.
— Последен опит.
Хариет се наведе към Джак, като придържаше главата му с една ръка, а в другата държеше чашата. Той се дръпна назад, но тя го държеше здраво.
— Джак, обичам те. Моля те, изпий го. Заради мен. Наклони чашата и водата се стече по устните му. Накрая той отвори инстинктивно уста. Сигурно беше жаден. И щом започна, изгълта жадно чашата. Това сякаш го поуспокои и Той се отпусна на стола.