Дори и така обаче нещата се проточиха. Но сега, почти по обед, вече знаеха откъде е бил проведен разговорът и отрядът чакаше заповедта му за нападение.
Той се наведе към микрофона.
— Тръгвайте.
Вратите на пикапа се отвориха с плъзгане. Образът от камерата подскочи и се разтресе. Отрядът приближаваше целта от няколко посоки.
Само след секунди момчетата връхлетяха сградата като буря.
Предната врата изхвърча навътре след един удар с преносимия таран.
Образът от камерата потъмня, когато „операторът“ последва колегите си в сградата. Отрядът се пръсна във ветрило.
Пейнтър чакаше.
Неспособен да седи повече, стана и опря юмруци на комуникационната конзола. Техници седяха вляво и вдясно от него и следяха мониторите, по които течеше сателитен обмен от Индонезия. Силна буря скриваше голяма част от района и затрудняваше издирването на отвлечения кораб. Пак тя беше принудила и повечето излетели от Австралия и Индонезия самолети временно да прекратят търсенето.
Липсата на напредък се отразяваше пагубно на Пейнтър. Страхът му за Лиза и Монк беше на път да осакати способностите му за точна преценка.
А после дойде пробивът с телефонното проследяване.
Пейнтър имаше спешна нужда да отбележи точка.
Поне тук.
В слушалката си чуваше отсечените реплики на командосите, престрелката от доклади и заповеди. Накрая гласът на „оператора“ надвика какофонията. Беше влязъл в нещо като склад за съхраняване на месо. От релси на тавана висяха големи куки.
— Директор Кроу, приключихме обхода на кланицата. Мишените не са открити. Мястото е празно.
Картината затанцува, когато мъжът се наведе… после се изправи и вдигна пръсти в обхвата на камерата. Бяха влажни.
— Сър, тук има кръв. О, не… — Един от техниците погледна към Пейнтър, изглежда, видя нещо неприятно в изражението му и бързо-бързо отклони поглед.
Глас откъм вратата си проби път през отчаянието му.
— Директор Кроу…
На прага стоеше жена, облечена в синя военноморска униформа. Кестенявата й коса беше прибрана назад, лицето й — изопнато от тревога и страх. Изражението й отразяваше собствените му чувства.
— Кат… — каза той и се изправи. Беше съпругата на Монк.
— Леля ми гледа Пенелопе. Повече не можех да остана сама вкъщи.
Той вдигна разбиращо ръка.
— Помощта ти ще ни е добре дошла. Тя въздъхна и кимна.
Само това можеха да направят.
Да не спират и за миг.
Да се опитват отново и отново, по всички възможни начини.
18:04
Вигор не можеше да откъсне поглед от преплетените тела.
Марко и Кокежин.
Не можеше да се отдели от нишата, зашеметен от откритието. Другите не бяха толкова впечатлени. Сейчан се вмъкна между Вигор и Грей и вдигна ръка да посочи.
— Третият златен „паспорт“.
Грей издърпа докрай погребалния саван. Между двете тела, под костите на сключените им ръце, проблясваше злато.
Третият „пайцу“.
А до него — позната им вече бронзова тубичка.
Третият и последен свитък.
С почтителност и внимание Грей взе двата предмета. Свали и диадемата от черепа на принцесата.
— Може да има някаква улика — оправда последното.
Вигор не възрази. Сега, когато гробницата беше отворена, местните иманяри така или иначе щяха да я опоскат за нула време.
Един след друг се качиха обратно в параклиса. После се събраха в един ъгъл.
Грей обърна златния „паспорт“ и всички впериха поглед в третия ангелски глиф.
— Вече ги имаме всичките — каза Сейчан.
— Но още не знаем края на историята — посочи Грей. Извади тефтера си и кимна на Вигор. — Хайде да я чуем.
Вигор не чака втора подкана. Отвори бронзовата туба и извади отвътре свитъка.
— Пак коприна — отбеляза той и внимателно почна да развива бялата ивица плат.
Последната част от историята беше по-дълга — копринената ивица се проточи покрай стената, почти на четвърт от Дължината на пода. Вигор зачете бавно. Страховитата история продължаваше оттам, където сияйните ангелски фигури идват при Марко и хората му, потърсили последно убежище в кулата.