Чуваха се крясъци.
Когато наближиха поста, Девеш забави крачка. Шестима мъже охраняваха периметъра. Водачът им, висок сомалиец, забеляза Девеш и тръгна към него.
Заговори отсечено на малайски:
— Сър, десетина заразени са се измъкнали от крило в дъното. Нападнаха ни.
И посочи един от охраната, който седеше на пода и придържаше окървавената си ръка. Ръкавът му беше навит и отдолу се виждаше дълбока рана от ухапване.
Девеш пристъпи напред, посочи разсеяно ранения и нареди:
— Изолирайте го.
Зад охранителния пост коридорът продължаваше към кърмата. Някои врати бяха затворени, други — не. Тук-там по пода лежаха надупчени от куршуми трупове, кръвта им попиваше в килима. Двата най-близо — на дебела гола жена и гол до кръста юноша — лежаха един върху друг. Кожата им беше покрита с гнойни обриви и почернели мехури.
Девеш стисна зъби. В Кърмовата част на това ниво бяха настанени най-тежките случаи, така че да са подръка на научните екипи. Той беше наредил строг протокол при работа с пациентите тук. Грешки като тази бяха недопустими. Още повече сега, когато бяха на крачка от успеха.
— Повиках подкрепление — каза сомалиецът. — Когато започнахме да стреляме, някои от болните се скриха в отключените стаи. Ще трябва да ги изкараме оттам.
Откъм коридора напред се чу стон.
Някакъв мъж се надигна на лакът. Другото му рамо представляваше кървава каша. Беше с бяла престилка. От лекарите. Попаднал беше в престрелката.
— Помогнете ми — изграчи докторът.
От една отворена врата до него се стрелна ръка и го сграбчи за престилката. Друга се вкопчи в косата му. Мъжът изкрещя, докато го дърпаха през прага. Краката му още стърчаха в коридора, петите му ритаха конвулсивно.
Африканецът погледна Девеш за разрешение да прати хора.
Девеш поклати глава.
Писъците на лекаря секнаха внезапно… но петите му продължиха да се удрят в агония по пода.
Девеш не изпитваше съчувствие. Някой беше проявил небрежност — оставил бе незаключена врата или бе забравил да стегне колана на буйстващ пациент. Откъм стълбището долетяха тежките стъпки на подкреплението.
Девеш махна към коридора зад себе си.
— Елиминирайте ги.
— Сър?
— Цялата палуба. Да се прочисти. Каюта по каюта.
01:54
Във вирусологичната лаборатория Лиза чуваше стрелбата. Чуваха се и писъци. Никой не каза нищо.
Накрая Девеш се върна. Изглеждаше спокоен, само лицето му беше леко зачервено. Посочи я с бастуна си.
— Елате. Искам да ви покажа нещо. — Обърна се и бързо излезе.
Лиза стана и го последва, подтичваше, за да не изостане.
Девеш я преведе покрай охранителния пост и продължи по коридора.
Коридор, превърнат в кланица. Стените бяха оплискани с кръв. На пода се валяха трупове, разкъсани от куршуми.
Лиза преглътна тежко, давеше се от смрадта.
Вратите и от двете страни на коридора бяха отворени. Лиза хвърляше пътьом по един поглед — в каютите имаше още трупове, безжизнени, кървави. Някои бяха застреляни в леглата си.
Още стрелба — не напосоки, а насочена.
От една каюта пред тях излязоха двама войници и тръгнаха към следващата. Пушките им още димяха.
— Вие… вие убивате пациентите! — възкликна Лиза.
— Просто намаляваме товара. — Девеш махна небрежно напред. — Това е вторият бунт. Преди час двама пациенти се измъкнали от коланите си, като за целта отхапали собствените си пръсти. Нападнали лекаря си и го убили. В моменти на умопомрачение тези пациенти стават изключително силни и не усещат болка.
Лиза си спомни видеозаписа със съпруга на Сюзан. Явно същата лудост обхващаше и техните пациенти. Девеш й хвърли поглед през рамо.
— Резултатите показват, че най-вероятно сте права. Патологията, изглежда, се изразява в някаква форма на кататонична възбуда, придружена от тежки пристъпи на психоза.
Изтрещяха нови изстрели и Лиза подскочи. Девеш въздъхна.
— Правим го заради сигурността на всички тук. Наблюдава се бързо влошаване в състоянието на пациентите. На всички, не само тук. По целия кораб. Запасите ни от лекарства и консумативи така или иначе намаляват. Влоши ли се До такава степен, пациентът се превръща в реална заплаха за околните… и не е от полза за никого.