14.
Руините на Ангкор
7 юли, 05:02
Сием Риеп, Камбоджа
Шестте часа пътуване отведоха Грей в друг век и сред миш-маш от култури. Таксито спря в сърцето на старото селище Сием Риеп, сгушено между оризища и огромна езерна площ. Сега, преди зазоряване, то още спеше, въздухът тежеше от влага, жужеше от милиони комари и съскаше с пламъчетата на хиляди газени лампи. Ленивото жабешко крякане откъм реката добавяше последен щрих към меката Дрямка на ранното утро.
Две дълги лодки се движеха бавно през речните плитчини. Рибари с широки бамбукови шапки проверяваха мрежите за раци и омари под мижавата светлина на вездесъщите газени лампи, закачени на високи прътове. Трудеха се от Ранни зори, за да осигурят пресен улов за многобройните ресторанти и кафенета.
Спътниците му се измъкнаха от таксито след него, всеки белязан от следите на натрупаната умора. Вигор — прегърбен и с празен поглед, все едно някой го е изпрал и го е проснал да съхне още мокър; Сейчан се протегна като събуждаща се котка, с ръка върху раната на хълбока си. Хвърли само бегъл поглед на Грей и съсредоточи вниманието си върху обстановката. Ковалски направи същото, като се чешеше под мишницата; след първия оглед подсвирна през зъби и успя да разлае някакво куче навътре в пресечката.
Колоритната обстановка беше избрана от Насър.
Именно тук трябваше да изчакат пристигането му.
След два часа.
От другата страна на лъкатушната входна алея се простираше триетажен хотел, крило след крило чак до брега на реката, с фасади от дървена облицовка и жълта мазилка, заобиколен от грижливо поддържани френски градини. Историята му беше характерна за целия район. Построен преди седемдесет и пет години, в началото хотелът се наричал „Grand Hotel des Ruines“ и обслужвал френските и британски туристи, дошли да посетят руините на Ангкор Ват, които се намираха само на осем километра оттук. Както хотелът, така и селището почти се превърнали на свой ред в руини по време на кървавото и жестоко управление на Червените кхмери, когато милиони бяха станали жертва на безмилостен геноцид, унищожил една четвърт от населението на страната. Жестокостите през онзи период бяха сложили край и на туризма. Ала след падането на Червените кхмери хората се бяха завърнали. Хотелът се бе въздигнал от пепелта, грижливо възстановен до първоначалния си колониален чар и прекръстен на „Grand Hotel d’Angkor“.
Сием Риеп също бе възстановен, макар и някак по-хаотично. Хотелите и мотелите се нижеха покрай бреговете на реката, заедно с кохорта от ресторанти, барове, интернет кафета, туристически агенции, сергии за плодове и подправки и множество пазарчета, предлагащи местни сувенири, филигранно сребро, пощенски картички, тениски и всякакви дрънкулки.
Сега обаче, в най-ранните часове на деня, когато нито слънцето, нито туристите се бяха събудили, част от чара и мистерията на мястото се долавяха ясно в архитектурната смесица на азиатската и френската култура. Теглена от волове каруца, натоварена с бодливи местни плодове, изтрополи по пътя към Стария пазар; служител с колосано бяло сако лениво премиташе верандата на хотела. — Когато Грей тръгна по стълбите, следван от спътниците си, метачът се усмихна срамежливо, побърза да остави метлата и се втурна да им отвори.
Фоайето грееше, цялото в мрамор и полирано дърво, уханно от множеството големи вази, пълни с рози, орхидеи, жасмин и лотос. Старомоден асансьор с красива решетка от ковано желязо чакаше до приканящата извивка на вътрешното стълбище.
— Барът на слоновете е зад ъгъла — каза Сейчан и посочи. Там трябваше да се срещнат с Насър.
Грей си погледна часовника за пореден път.
— Ще ида да ни регистрирам — каза Вигор.
Монсеньорът тръгна към рецепцията, а Грей огледа фоайето. Бяха ли пристигнали вече агентите на Гилдията? Този въпрос не му даваше мира още откакто кацнаха в Банкок и смениха самолетите за краткия полет дотук. Сейчан беше потвърдила подозренията му, че Гилдията разполага с агенти из целия регион с дълбоки връзки на територията на Китай и Северна Корея. Тук Гилдията беше в свои води.
Грей не се и съмняваше, че Насър е пратил шпиони, които да ги наблюдават по целия им път от остров Ормуз до Камбоджа. За да опази живота на родителите си обаче не бе имал друг избор освен да разкрие на Насър къде свършва оставената от Марко Поло историческа следа — при руините на Ангкор Ват. Именно тази информация беше убедила Насър да отложи смъртта на родителите му. Но не и да ги освободи, за жалост.