— Да. И слава Богу. Но не си мислете, че опитът ви да му дадете сигнал ми е убягнал.
„О, Господи…“ Беше си пробвала късмета по време на телефонния разговор. Девеш не би могъл да знае, че…
— Не разбирам какво…
— „Знаеш каква ставам по това време на месеца“ — цитира думите й Девеш. Обърна се и излезе в коридора. — Истината е, че цикълът ви е свършил преди десет дни, доктор Къмингс.
Ледени тръпки полазиха по гърба й.
— Разполагам с пълното ви досие, доктор Къмингс. Което изчетох внимателно, а паметта ми е изключителна. Фотографска. Съветвам ви да не ме подценявате втори път.
Пазачът я изведе грубо от стаята.
Докато се препъваше след него, Лиза реши, че беше адски глупаво да подава тайни реплики на Пейнтър, колкото и да бяха завоалирани.
„Ама и аз ги надробих едни“.
В коридора ги чакаха други ключови пленници — доктор Линдхолм, Райдър Блънт и един австралийски капитан в окървавена униформа. Всички вече бяха провели подобни на нейния телефонни разговори и бяха уверили отсрещната страна, че всичко е наред и че ситуацията на острова е под контрол; изиграли бяха своята роля в сценария и бяха осигурили на похитителите допълнително време, в което да увеличат разстоянието между кораба и острова, преди някой Да е усетил миризмата на гнило.
Но в коридора имаше и други. Четири деца се бяха скупчили в дъното му. Момчета и момичета. На възраст от шест до десет години. Едно за всеки, влязъл в свързочната. Животът на всяко от децата зависеше от тяхното съдействие. На Лиза се беше паднало осемгодишно момиченце с големи бадемови очи, което седеше ужасено на пода, притиснало колене към гърдите си. Братчето й, две години по-голямо, я беше прегърнало през раменете.
Маорският водач на пиратите се приближи към детето с пистолет в ръка.
Девеш пристъпи до него и се обърна към групата на учените с ръка на кръста.
— Всички вие бяхте предупредени, че ако се отклоните от предварителния сценарий или се опитате да предадете тайно съобщение, постъпката ви ще има последствия. Но тъй като това е първата грешка на доктор Къмингс, аз ще проявя снизхождение.
— Моля ви — промълви Лиза. Причерняваше й при мисълта, че детето може да умре заради нея. Преди малко, в свързочната, беше действала инстинктивно. И глупаво.
Девеш спря погледа си върху нея.
— Доктор Къмингс, давам ви възможност да изберете друго дете, което да умре вместо това момиченце.
Сърцето й прескочи един удар и сякаш сиря окончателно.
— Аз не съм жесток човек, водя се единствено от практически съображения. Това е урок, който всички трябва да приемете сериозно. — Махна към Лиза. — Изберете дете.
Лиза поклати глава.
— Не мога…
— Изберете или ще наредя да ги застрелят всичките. Запомнете, мисията ни е прекалено важна и трудна, за да търпим неподчинение, дори и най-дребното.
По знак от татуирания си водач пазачът я затегли напред.
— Изберете дете, доктор Къмингс.
Лиза плъзна поглед по лицата на четирите деца. Гърлото й се беше свило така, че едва си поемаше дъх. Нито едно от децата не знаеше английски, но изглежда, бяха разчели нещо по лицето й, доловили бяха агонията й и това ги изплаши още повече. Нови сълзи потекоха по бузките им и те се свиха по-близо едно до друго.
Лиза улови погледа на Девеш и го удари на молба.
— Моля ви, доктор Патанджали. Грешката беше моя. Накажете мен.
— Струва ми се, че точно това правя. — Впери студен поглед в нея. — Изберете дете.
Лиза отново сведе поглед към четирите лица. Не можете да избере нито момиченцето, нито братчето му. Нямаше избор. Вдигна ръка и посочи друго от момчетата, най-голямото в групата, дете на десетина години.
„Прости ми, Господи!“ — Добре. Ракао, знаеш какво да правиш. Маорският стрелец пристъпи към момчето, което вдигна към него уплашеното си лице.
Силен стон се изтръгна от гърлото на Лиза. Тя направи крачка напред. Пазачът я стисна още по-силно за лакътя и я спря. Коленете й се подгънаха и тя се свлече на пода, по-косена от ужас и скръб.
Стрелецът вдигна пистолета си към главата на момчето.
— Не… — прошепна Лиза.
Татуираният натисна спусъка… но изстрел не последва. Чу се само остро изщракване.
Ракао свали оръжието.
В последвалата тишина откъм другия край на коридора се чу гъгниво хъркане. Лиза се обърна и видя как доктор Линдхолм се свлича на колене като самата нея преди малко. Погледите им се срещнаха, неговите очи се бяха разширили от болка и ужас. Ръцете му се вдигнаха към гърлото. Между пръстите му потече кръв.