— Защо монсеньор Верона ни повика тук, как мислиш? — попита тя. — В Истанбул.
Грей се обърна към нея и опря задник на парапета.
— О? Вече си говорим значи?
Сейчан завъртя очи. След като тръгнаха от лекарския кабинет в Джорджтаун, беше отказала да отговаря на въпросите му. Не че им беше останало много време за разговори. Бяха в непрестанно движение и Сейчан беше спряла само колкото да се обади по телефона. Един-единствен разговор — с Ватикана. Грей беше чул казаното. По всичко личеше, че Вигор е очаквал обаждането й и че присъствието на Грей никак не го изненадва.
— Разчуло се е — обясни монсеньорът. — Интерпол, Европол, всички ви търсят. Предполагам, че онова малко послание в Кулата на ветровете е твое дело, Сейчан?
— Значи си намерил надписа.
— Намерих го.
— И си познал писмеността?
— Разбира се.
Това сякаш я поуспокои.
— Тогава няма смисъл да се мотаем повече. Животът на много хора е в опасност. Ако направиш необходимото, за да разчетем…
— Знам какво гласи надписът, Сейчан — прекъсна я Вигор. — Знам и какво означава. Ако и вие искате да узнаете нещо повече, ще ви чакам в хотел „Арарат“ в Истанбул. В седем сутринта. На покрива има ресторант, ще се срещнем там.
След този телефонен разговор Сейчан набързо уреди фалшиви документи и организира пътуването им. Увери Грей, че Гилдията не знае нищо за връзките й. Разни хора й дължали услуги, нищо повече…
Сега го погледна и го върна към настоящето. Бутна неволно чашата си. Грей я хвана, преди да е полетяла към улицата долу. Сейчан сведе поглед към провинилата се чаша. Очите й се присвиха едва доловимо. Подобно невнимание едва ли й се случваше често, реши Грей; фактът, че тялото и не я слуша сто процента, сигурно я тревожеше и вбесяваше едновременно.
Изражението й бързо придоби обичайната си суровост.
— Знам, че те държах на тъмно — каза тя. — Като дойде монсеньор Верона, ще обясня всичко. — После го погледна в очите. — Ами ти? Някакъв напредък с надписа върху обелиска?
Той само сви рамене. По-добре бе Сейчан да си мисли, че е стигнал донякъде.
Тя го изгледа още веднъж, после въздъхна.
— Както искаш. — И се върна на масата.
Беше му дала снимки и принтирано копие на ангелския надпис. По пътя насам Грей се беше опитал да разбие кода заложен в надписа, но имаше твърде много променливи. Трябваше му повече информация. Освен това му се струваше, че вече знае какво е посланието: „счупи обелиска и вътре ще откриеш съкровище“..
Което те така или иначе бяха направили.
Сребърното разпятие висеше на връзка около врата му. Вече го беше огледал подробно. Несъмнено беше старо и доста износено. Дори и с лупа не откри следи от надпис или дру. ги податки, които да потвърдят безумното твърдение на Сейчан, че кръстът е принадлежал на изповедника на Марко Поло, прочутия мореплавател и изследовател.
Останал сам при парапета, Грей се загледа в ширналия се долу град. Въпреки ранния час Истанбул отдавна не спеше — автобуси, коли и пешеходци се бореха за надмощие по улиците, хорът от клаксони се надвикваше с острите крясъци на уличните търговци и бърборенето на ранобудни туристи.
Грей плъзна поглед по улиците и тротоарите близо до хотела, търсеше признаци за заплаха или подозрителни елементи. Бяха ли се отървали от Насър? Поне Сейчан, изглежда, смяташе така — сега, когато ги делеше половината свят. Само че Грей не беше склонен да сваля гарда. В двора на хотела долу двама мъже станаха, приключили молитвата си, сгънаха си килимчетата и се прибраха в хотела. С изключение на детето, което се плискаше разсеяно във фонтана, долу не се виждаше жива душа.
Доволен от видяното, Грей си позволи да вдигне за кратко очи. Хотел „Арарат“ се намираше в сърцето на стария град. Чак до морския бряг древни сгради се издигаха като островчета от миш-маша на ниските къщи. Високите куполи на Синята джамия се катереха към небето от другата страна на улицата. Малко по-надолу се възправяше голяма византийска църква, наполовина полазела от черно скеле, сякаш металните греди се мъчеха да приковат величествената сграда към земната гръд. Оттатък скелето дворецът Топкапу се беше проснал сред огромен комплекс от дворове и градини.