Децата трябваше да гледат, коленичили в послушание, как очите на майка им се изцъклят, как езикът й се подува, Как тя умира, наказана от бащината им ръка.
Урок, който Насър научи добре. Да е безчувствен. Във всичко.
Фаровете плъзнаха покрай един завой. Седнал на мястото до шофьора, Насър махна към средата на пресечката.
— Спри там.
Шофьорът — счупеният му нос беше превързан след неуспешното отвличане — отби към бордюра. Насър се изви към задната седалка. Двама души седяха близо един до друг.
Анишен, облечена изцяло в черно, почти се сливаше с кожената тапицерия. Качулка криеше бръснатия й череп. Очите й грееха в мрака. Беше прехвърлила ръка през раменете на другия пътник и го притискаше почти интимно.
Нещастникът още стенеше въпреки запушената си уста. По гърлото и едната страна на лицето му чернееше кръв. Ръцете му бяха вързани и натикани между коленете. Държеше дясното си ухо в шепи. Насър беше открил името му в един органайзер.
Лекар.
— Това ли е мястото? — попита Насър.
Мъжът кимна енергично, после отново стисна очи.
Насър плъзна поглед към фоайето на сградата. Бюро с портиер. Охранителна камера над бронираните стъклени врати. Пълна програма. Насър прокара палец по ръба на електронната карта-ключ, която пътникът им бе така добър да му предостави.
След цял ден безрезултатно лутане Насър най-после беше хванал дирята на американеца и предателката. Предната нощ беше претърсил малката къща в Такома Парк. В гаража намери потрошения мотор на Сейчан, но с това находките му се изчерпаха. Нямаше и помен от обелиска — освен отчупено парче египетски мрамор на входната алея.
Виж, вътре в къщата, Аллах му се усмихна.
Защото намери един органайзер.
С имената на неколцина лекари.
Беше загубил цял ден, докато открие сред тях онзи, който му трябваше.
Извърна се отново към задната седалка.
— Благодаря ви, доктор Корин. Осигурихте ми нужното средство за давление.
Нямаше нужда да дава знак на Анишен. Ножът й се плъзна между ребрата на мъжа и разпори сърцето му. Насър я беше научил на този мосадски прийом. Самият той го беше използвал само веднъж.
Докато баща му се молеше коленичил.
Не беше детска жажда за мъст. Само правосъдие.
Насър отвори вратата на колата. Беше задължен на баща си, пък макар й само за урока, предаден нагледно на осемгодишното момче, коленичило пред трупа на удушената си майка.
Урок, който щеше да му послужи и тази нощ.
Да е безчувствен. Във всичко.
Излезе от колата и отвори задната врата. Анишен се измъкна от седалката сред мекия шум на търкаща се кожа, великолепна в италианското си яке от телешки бокс и тъмните велурени дрехи, които не отстъпваха по елегантност на собствения му марков костюм. По нея нямаше и капчица кръв — поредното доказателство за майсторлъка й. Той я прегърна през кръста и затвори вратата.
Анишен се облегна на него.
— Нощта едва започва — прошепна тя с доволна въздишка.
Насър я притегли още по-близо. Приличаха на влюбени, които се връщат от късна вечеря в ресторант.
Лятната нощ още беше задушна, но във фоайето на сградата работеше климатик. Вратите се отвориха безшумно, след като картата на доктор Корин мина през четеца. Портиерът вдигна поглед от бюрото си.
Насър му кимна на път към асансьорите. Анишен допринесе със звънлив смях, сгушена до него и очевидно изгаряща от нетърпение да стигнат до апартамента си. Ръката й се плъзна към кобура на кръста му.
За всеки случай…
Но портиерът само кимна, измърмори едно „добър вечер“ и отново сведе поглед към списанието, което четеше.
Насър поклати глава. Типично. В Америка системите за сигурност наблягаха най-вече на показността.
Натисна бутона да повика асансьора.
Малко след това двамата стояха пред апартамент 512. Насър плъзна електронната карта през четеца на бравата. Индикаторната светлинка примигна в зелено.