— Този къде го намерихте? — попита Сейчан. — В някой от ватиканските музеи?
— Не. — Вигор почука с пръст по разтворената тетрадка с ангелските символи. — С помощта на един приятел го намерих под мраморната плоча, на която беше гравиран този надпис. Под мрамора имаше тайник.
„Също като при разпятието на Агреер — осъзна Грей. — Погребано в камък“.
Сейчан изруга тихо, ядосана, че и този път разковничето е било току под носа й.
Вигор продължи:.
— Вярвам, че това е един от трите „пайцу“, връчени на Марко и роднините му. — Вдигна очи и ги изгледа. — Вярвам също, че това е и първият ключ.
— Значи идеята за Хагия София… — подхвана Грей.
— Води към втория ключ — довърши Вигор. — Още два липсващи паспорта, още два липсващи ключа.
— Но откъде сте сигурен? — попита Сейчан.
Вигор обърна златното кюлче. Там имаше една-единствена буква, затова пък гравирана детайлно. Буква от ангелската писменост.
Вигор почука с пръст по буквата. — Това е първият ключ.
Грей разбра, че монсеньорът е прав. Вдигна поглед към масивната църква отсреща. Хагия София. Вторият ключ сигурно беше скрит там, но сградата беше огромна. Беше като да търсиш златна игла в купа сено. Можеше да отнеме дни. Вигор, изглежда, усети насоката на мислите му. Вече пратих човек да огледа църквата — специалистът по история на изкуството, който ми помогна с ангелската загадка в Кулата на ветровете.
Грей кимна. Погледът му се спря отново на ангелския символ, но мислите му бяха другаде. Не можеше да се отърси от тревогата си за Монк и Лиза. Бяха попаднали в центъра на бурята. И ако не измислеше как да се свърже безопасно с Вашингтон, може би имаше друг начин да помогне на приятелите си — като стигне до края на тази загадка преди Гилдията.
Да намери Града на мъртвите и да открие лекарството.
Преди да го е направила Гилдията.
Загледа се в изгрева и си спомни думите на Вигор как Истанбул бил мястото, където Марко пресякъл границата между Азия и Европа. Още от основаването си древният град беше един от основните кръстопътища на географския свят. На север лежеше Черно море, на юг — Средиземно. Помежду им се лееше Босфорът, централен търговски и мореплавателски маршрут. Но което беше по-важно от гледна точка на историята, Истанбул се простираше на два континента. Единият му крак беше в Европа, другият — в Азия.
Същото можеше да се каже за мястото на града в потока навремето.
Единият му крак беше в настоящето, другият — в миналото.
Вечно на кръстопът.
Което в някаква степен можеше да се каже и за самия Грей.
Още разсъждаваше върху всичко това, когато се чу тих телефонен звън. Вигор се обърна, бръкна в един от предните джобове на раницата си и измъкна телефон. Погледна изписания на екранчето номер, свъси вежди и каза:
— Вашингтонски код.
— Сигурно е директор Кроу — предупреди го Грей. — Не му казвай нищо. И гледай разговорът да е възможно най-кратък, за да не го проследят. Даже е редно да извадим след това батерията на телефона, за всеки случай.
При тази проява на параноя Вигор завъртя очи и вдигна капачето на телефона.
— Pronto.
Слуша няколко секунди, като смръщваше все повече чело.
— Chi parla? — попита накрая с ясно доловимо напрежение. Каквото и да му отговориха отсреща, то явно го потресе. Той се обърна и подаде телефона на Грей.
— Директор Кроу ли е? — попита тихо Грей. Вигор поклати глава.
— По-добре се обади.
Грей взе телефона и го вдигна до ухото си.
— Ало?
Гласът, който чу, трудно можеше да се сбърка, ако не заради друго, то заради силния египетски акцент. Думите на Насър смразиха кръвта му.
— Баща ти и майка ти са при мен.
8.
Нулевият пациент
6 юли, 12:42
„Господарката на морето“
Ега ти и спасителната мисия…
Прав в асансьор в централната част на кораба, Монк крепеше на длан поднос с обяд. Карабината беше преметната на другото му рамо. От малките колонки в асансьора се лееше песен на АББА. Пътуването от корабните кухни до най-горната палуба продължи толкова дълго, че докато стигне своя етаж, Монк вече припяваше под нос в такт с музиката.
Мили Боже…
Вратите най-после се отвориха, точно когато си мислеше, че няма да издържи повече. Закрачи по коридора към пазачите при двойната врата в дъното. Мърмореше си под нос — упражняваше нищожния си малайски. Джеси беше свил някаква боя, за да потъмни лицето и ръцете на Монк — бе имитирал маскировката на мъртвеца в каютата на Лиза, чийто труп Монк дискретно беше хвърлил през борда.