— Да. Накрая стига до мозъците на всички жертви… или поне онези, които са оцелели от първичната бактериална атака.
Махна й към компютърната конфигурация в ъгъла на стаята и тръгна натам. Докато той отваряше и затваряше лрозорци на екрана, Лиза продължи да крачи напред-назад при долния край на леглото и да разсъждава на глас.
— Никой организъм не е зъл просто от любов към злото. Дори вирусите. Трябва да има причина за токсичната трансформация, която причинява на бактериите. Широкият спектър на трансформираните бактерии изключва възможността за случайно явление. Затова се запитах — какво печели вирусът от всичко това?
Девеш кимна, насърчаваше я да продължи. Видно беше обаче, че заключенията й не са нещо ново за него. Просто продължаваше да я изпитва.
Лиза впери поглед в пациентката.
— Какво печели? Печели достъп до забранена територия — човешкия мозък. Доктор Барнхарт спомена, че деветдесет процента от клетките в нашето тяло не са човешки. Повечето от тези „наематели“ са бактериални клетки. Едно от малкото места, които са останали недостъпни за бактериални и вирусни инфекции, са нашите черепи. Мозъците ни са защитени срещу инфекции, съществуват в състояние на стерилност. Телата ни са развили една почти непроницаема защита — кръвно-мозъчната бариера. Филтър, през който до мозъка достигат кислородът и хранителните вещества от кръвта, и кажи-речи нищо друго.
— И ако нещо иска да се добере до вътрешността на черепите ни? — подсказа й Девеш.
— Ще предприеме масирана атака, за да преодолее кръвно-мозъчната бариера. Иначе казано, ще обърне собствените ни бактерии срещу нас и ще отслаби съпротивителните сили на организма дотолкова, че вирусът да се промъкне през бариерата и да се настани в мозъчната течност. Това е биологичното предимство, което вирусът постига, като превръща бактериите ни в токсични микроорганизми.
— Наистина сте удивителна — каза Девеш. — Знаех си, че с право ви оставих жива.
Въпреки прикрития комплимент в последното изречение Лиза чу най-вече завоалираната заплаха.
— И така стигаме до централния въпрос, въпроса „защо“ — продължи Девеш. — Защо му е на вируса да се пъха в главите ни?
— Чернодробен метил — каза Лиза.
Репликата се оказа достатъчно несвързана, за да привлече най-после пълното внимание на Девеш.
— Я повторете?
— Чернодробният метил е пример за решимостта на природата. Повечето метили имат жизнен цикъл, който изисква три гостоприемника. Човешкият чернодробен метил снася яйца, които се изхвърлят от тялото чрез изпражненията, които след това попадат в канализацията, в реките и така нататък и биват погълнати от охлюви. Тогава от яйцата се излюпват миниатюрни червейчета, които напускат охлюва и търсят следващия си гостоприемник — някоя минаваща риба. След това рибата се озовава в нечий тиган, оттам в нечий стомах, откъдето червейчето се придвижва до черния дроб, постепенно се превръща в зрял метил и си живее доволно и честито.
— И целта на тази лекция е?…
— Щамът на Юда може би прави нещо подобно. Особено ако се има предвид ланцетовидният чернодробен метил. Dicrocoelium dendriticum. Той също използва три гостоприемника — преживно животно, охлюв и мравка. За мен най-интересен е етапът с мравката.
— Защо — Когато се озове вътре в мравката, метилът започва да контролира нервните й центрове, променя поведението й. И по-точно, когато слънцето залезе, метилът принуждава мравката да се покатери до върха на някоя тревичка и да чака там, докато не я изяде някоя пасяща крава. Ако това не стане, след изгрев слънце мравката се връща в мравуняка си, а на следващата нощ процедурата се повтаря. Метилът използва мравката като един вид личен автомобил — И смятате, че вирусът прави нещо подобно?
— В известен смисъл — може би. Но исках най-вече да подчертая колко изобретателна е природата, науми ли си да завладее някаква територия. А мозъкът, който е стерилен и недостъпен, определено минава за девствена територия, която природата ще се опита да завладее, като при метила и мравката.
— Гениално. Аспект, който си струва да се разработи, несъмнено. Боя се обаче, че в кацата с мед може да е попаднала и лъжичка катран. — Девеш се върна към компютъра. Докато разговаряха, машината зареждаше видеоматериал. — Споменах, че вирусът прониква в гръбначномозъчната течност на всички пациенти, оцелели след първичната бактериална атака. Ето какво става, когато проникне.