Сейчан кривна глава.
— Но не сбърках, нали?
Грей вдиша бавно през носа с надежда да се отърси от гнева. Ако беше сгрешила, за грешката й щяха да платят неговите родители.
— Освен това — продължи Сейчан — ми трябваше солиден претекст Насър да не ме завари тук. Теб и монсеньор Верона той няма да закача. И двамата сте му нужни. Насър знае, че Докато държи майка ти и баща ти, ти ще му играеш по свирката като циркаджийско куче. Мен обаче Насър ще ме застреля веднага. И то ако имам късмет. Затова ми трябваше стратегия, която хем да спаси живота ми, хем да ми осигури свобода на действие. Иначе няма как да ви помогна.
Грей най-сетне овладя гнева си. Не нейните родители бяха в опасност. За нея беше по-лесно да се прави на смела и да поема рискове. Беше взела хладнокръвно решение, беше действала бързо и резултатите щяха да послужат на всички.
И все пак…
Сейчан се обърна и посочи.
— Този младеж ще дойде с мен.
— Кой? Аз? — Ковалски се ококори.
— Както казах, мен Насър ще ме застреля, без да се замисли. Същото най-вероятно важи и за тебе.
— Що бе? — Лицето на здравеняка се разкриви. — Какво толкова съм му направил, по дяволите?
— Безполезен си.
— Я стига!
Сейчан не обърна внимание на възмущението му.
— Насър вече държи в ръцете си родителите на Грей и повече заложници не му трябват. За него ти си просто излишен.
Грей вдигна ръка.
— Ами ако Насър вече знае, че Ковалски е тук, с нас? Сейчан го погледна раздразнено.
И той бавно разбра.
„Не надценявай Гилдията“.
Грей смръщи вежди. Не беше лесно да се отърве от убеждението си, че Гилдията е всемогъща. Убеждение, което очевидно му пречеше. Овладя се, обмисли ситуацията от всички страни и си даде сметка, че Сейчан е права.
Обърна се към Ковалски.
— Отиваш със Сейчан.
— А аз обещавам да го използвам добре — каза тя и плесна бившия моряк по задника.
— Е, поне някой да ме смята за полезен — изръмжа Ковалски и разтърка задника си.
Багажът им беше вече прибран, така че тръгнаха, Сейчан и Грей бяха последни. Той я стисна за ръката, когато тя понечи да мине пред него.
— Какво смяташ да правиш? — попита я и я дръпна да изостанат. — За да ни помогнеш?
— Не знам. Засега.
Тя задържа погледа му още миг, после понечи да се обърне. Явно й се искаше да му каже още нещо, но не събираше нужната смелост. Личеше по затаения й дъх и лекото трепване на очите.
— Какво има? — попита тихо той, притеснен. Нетипичната му нежност само усили смущението й. Тя овладя импулса си да му обърне гръб и вместо това въздъхна примирено.
— Грей… съжалявам — започна и отново отклони поглед. — Родителите ти…
Имаше и нещо друго освен тревога в поведението и погледа й. Имаше и вина. Защо? Вината означаваше, че се чувства отговорна за нещо. Но Сейчан беше забъркала родителите му в тази история неволно. И Грей вече беше приел тази мисъл. Така че откъде се беше пръкнало това внезапно чувство за вина?
Различни възможности минаха през главата му, отделни реплики от последните дни. От разговорите му с Насър, със Сейчан. Какво я глождеше… … и после изведнъж разбра.
Сейчан на практика му го беше казала преди малко.
„Не надценявай Гилдията“.
Стисна ръката й по-силно. Пристъпи напред, докато Сейчан не опря гръб в стената до изхода. Наведе се толкова близо до нея, че устните им почти се докоснаха.
— Боже мили… никаква къртица няма в Сигма! И никога не е имало!
Сейчан отвори уста да обясни. Грей не й даде възможност.
— Насър ме предупреди да не се свързвам със Сигма, заплаши ме дори. Защо? Знаел е, че аз знам за къртицата в Сигма. Така че защо ще си прави труда да ме заплашва? — Грей я разтърси. — Освен ако не е имало никаква къртица!!!
Сейчан се дръпна, опита се да го отблъсне, но той стисна още по-силно ръката й, докато не усети костта под кожата и мускулите.
— Кога смяташе да ми кажеш? — попита остро.
Тя най-сетне намери сили да отговори и в гласа й нямаше извинение, а гняв.
— Когато всичко това свърши. — Въздъхна раздразнено.
— Но сега, когато стана ясно, че са хванали майка ти и баща ти, повече не можех да го пазя в тайна… иначе всяка надежда да ги освободим щеше да е изгубена. Не съм чак толкова безчувствена, Грей.