Тук историята свършваше.
Вигор се облегна назад, развълнуван и разочарован едновременно.
— Трябва да има още — промълви той.
— И то е скрито при третия и последен ключ — предположи Грей.
Вигор кимна и посочи ивицата бродирана коприна.
— Но дори и от казаното дотук става ясно защо са запазили в тайна тази история.
— Защо? — попита Грей.
— Заради описанието на странните привидения — каза Вигор, като наблегна на последните две думи. — Които светят с „Благословена светлина“. И предлагат спасение.
— На мен ми звучи като описание на ангели — каза Балтазар.
— Да, но езически ангели — подчерта Вигор. — Подобна идея не би се посрещнала добре във Ватикана през Средните векове. Не забравяйте, че разказът на Марко е бил разделен на части през седемнайсети век, когато в Италия е имало друга чумна епидемия. Въпреки спорното съдържание на посланието Ватиканът не е посмял да го унищожи. Очевидно в редовете на Църквата са се намерили мистици, които са разделили текста, за да го съхранят и скрият едновременно. Но остава основният въпрос — какво се съдържа в останалата част от текста?
— За тази цел ще трябва да намерим третия ключ — каза Грей. — Но откъде да започнем търсенето? Не открихме ангелски надпис.
— Не открихме такъв, който да видим с просто око — уточни многозначително Вигор.
Грей кимна разбиращо, взе раницата си и започна да рови из нея.
— Взех една ултравиолетова лампа. В случай че се натъкнем на още някой светещ обелиск.
Балтазар загаси осветлението. Грей прокара ултравиолетовата лампа по всяка от находките. Дори по парчето от глинената тухла.
— Нищо — каза накрая. Бяха в задънена улица.
12:43
Нервите на Грей се бяха опънали до скъсване. Планът му си беше стрелба напосоки от самото начало и се беше провалил, както можеше да се очаква.
— Повече не можем да чакаме — каза неохотно той, като си погледна часовника. — Време е да се покрием. Дайте да съберем всичко това. Трябва да го скрием някъде.
През последните пет минути си бяха блъскали главите в търсене на нещо, което да ги насочи към третия ключ. Вигор изчете отново текста с надеждата да намери в него скрито послание. Балтазар огледа подробно златния „пайцу“. Всички бяха съгласни, че неправилният кръг около ангелския символ трябва да означава нещо, но никой нямаше представа какво може да е то.
Вигор въздъхна и почна да навива ивицата коприна.
— Отговорът трябва да е тук някъде. Сейчан спомена, че всеки ключ водел към следващия. Същото се казва и в томчето на Гилдията. Пропускаме нещо.
Грей прибра от масата последния артефакт — парчето отчупена тухла. Погледът му се спря върху хоросана по външната му повърхност.
— А това, че тухлата е била покрита с лилава мазилка? Така де, фалшивата тухла е можела да бъде и в друг цвят. По купола има достатъчно цветове и нюанси, от които да избират.
Вигор го слушаше разсеяно, натикваше коприненото руло в тубичката. Все пак отвърна на въпроса му:
— Лилавото е цветът на кралската и божествената власт.
Грей кимна. Взе раницата си и тикна парчето глина вътре. Палецът му се плъзна по плътния син гланц от вътрешната страна. И изведнъж си спомни, че на пипане кухата тухла беше съвсем гладка.
— Синьо — прошепна той. — Синьо и лилаво. Пурпур. И се сети.
„Естествено“.
Вигор реагира само със секунда закъснение и само дето не подскочи на дивана.
— Синята принцеса!
Балтазар плъзна златния „пайцу“ към Грей да го прибере в раницата.
— Говориш за Кокежин. Младата монголка, която е пътувала с Марко Поло.
Вигор кимна.
— Спечелила си е прозвището Синята принцеса, защото в превод името й означава „небесносиньо“.
— Но как ни помага това? — попита Грей.
— Нека се върнем назад — каза Вигор и започна да изрежда, като броеше на пръсти: — Първият ключ беше във Ватикана, в Италия, където Марко Поло е завършил пътуването си. Основен километричен камък. Като се върнахме назад по стъпките му, стигнахме до следващия километричен камък тук, в Истанбул, където Марко Поло оставя Азия зад гърба си и отново стъпва на европейска земя.
— И ако проследим пътя му още по-назад… — продължи Грей.