Антон Павлович Чехов
Щастие
Посвещава се на Я. П. Полонски
Край широкия степен път, наричан „главния друм“, нощуваше стадо овце. Пазеха го двама овчари. Единият, старец на около осемдесет години, съвсем ощърбял, с треперещо лице, лежеше по корем досами пътя опрял лакти върху прашния живовляк; другият — още голобрад момък с гъсти черни вежди, облечен с дрехи от зебло, същото, от което шият евтини чували, беше легнал възнак с подложени под главата ръце и гледаше нагоре към небето, където над самото му лице се разстилаше Млечният път и дремеха звездите.
Овчарите не бяха сами. На два-три метра от тях в прибулилата пътя мрачина се тъмнееше оседлан кон, а до него, опрян на седлото, бе застанал мъж с големи ботуши и къса чумарка, както изглежда, конен пазач на господарските имоти. Ако се съдеше по фигурата му — стройна и неподвижна, и по обноските му с овчарите и коня, беше сериозен и разумен човек, който си знаеше цената; дори в тъмнината у него си личаха следите на военна стойка и онзи величествено-снизходителен израз, който се придобива от честото общуване с господари и управители.
Овцете спяха. Върху сивия фон на зората, започнала вече да развиделява небето на изток, тук-там се виждаха силуетите на будни овце; те стояха с ниско наведена глава и си мислеха за нещо. Мислите им, безкрайни и отегчителни, породени само от представите за широка степ и небе, за дни и нощи, сигурно ги изумяваха и потискаха до затъпяване и те, сега застанали като забити в земята, не забелязваха нито присъствието на чуждия човек, нито тревогата на кучетата.
Съненият замрял въздух беше изпълнен с онзи монотонен шум, без който не минава нито една лятна степна нощ; непрестанно цвърчаха щурци, обаждаха се пъдпъдъци, в долчинката на около верста от стадото, където течеше поточе и растяха върби, лениво свирукаха млади славеи.
Господарският пазач беше спрял при овчарите, за да си поиска огън за лулата. Той запали мълчаливо и изпуши цялата лула, а после, без да продума нещо, облегна лакти на седлото и се замисли. Младият овчар не му обърна никакво внимание; той продължаваше да лежи, вперил поглед в небето, а старецът се взира дълго в пазача, преди да го попита:
— Ти не беше ли Пантелей от Макаровското имение?
— Аз съм — отговори пазачът.
— Ти си, ти си, видях вече. Не те познах — Господ добро да ти дава. Отде идеш?
— Откъм Ковильовските нивя.
— О-о, отдалеч. На изполица ли ги давате тез нивя?
— Различно. И на изполица, и под наем, и за бостани. Но аз всъщност ходих до мелницата.
Едно едро и старо овчарско куче с рунтава мръснобяла козина и цели кичури около очите и носа обиколи два-три пъти спокойно коня, като се мъчеше да изглежда равнодушно към чуждото присъствие, и ненадейно се нахвърли върху пазача изотзад със злобно старческо ръмжене, а другите кучета не се стърпяха и също наскачаха от местата си.
— Чиба бре, проклетнико! — извика старецът, като се повдигна на лакти. — У-у, да пукнеш дано, бяс такъв!
Когато кучетата се укротиха, старецът зае предишната си поза и каза със спокоен глас:
— А в Ковили навръх Възнесение се поминал Ефим Жменя. Да не чуе дяволът, грехота е да се споменават по туй време хора като него, ама много долен човек беше. Сигур си го чувал, а?
— Не, не съм.
— Ефим Жменя, чичо на Стьопка ковача. Всички тъдявашни го познаваха. Ама че проклет старец беше, ти казвам! Зная го аз него от близо шестдесет години, още от времето, когато караха на талиги от Таганрог за Москва цар Александра, оня де, дето прогони французина. Ходихме заедно да посрещнем покойния цар, а тогава главният друм не отиваше към Бахмут, ами от Есауловка към Городишче, и там, дето е сега Ковили, имаше много гнезда на дропли — на всяка крачка гнездо на дропла. Та още тогаз забелязах, че Жменя е затрил душата си и в него се крие нечистата сила. Аз смятам тъй: ако някой прост селянин все си мълчи, захваща се все с разни старешки работи и гледа да си живее сам, в туй няма нищо добро, а Ефимка, както го помня още от млад, все мълчи ли, мълчи и те гледа накриво, сякаш се надува и ежи като петел пред кокошка. Това, да иде на черква или да излезе на улицата да се повесели с младите, или в кръчма да влезе — ами-и, нема таквоз нещо, по-много си седи все самичък или си шушне нещо с бабичките. Млад беше още, а пък се цанеше я за пчелар, я за бостанджия. Случвало се е, идат при него на бостана хора, а дините и пъпешите му свирят. Друг път, пак пред хора, беше уловил щука, а тя — ха-ха-ха! — закискала се…
— Стават такива работи — каза Пантелей.
Младият овчар се обърна на хълбок и се взря в стареца, като повдигна черните си вежди.
— А ти чу ли дините да свирят? — попита той.