От пътешествието се върна без пукната пара, с изчерпани запаси от „Ърл Грей“ и с решението никога повече да не опита агнешко – било то с подправки, с ориз, варено, печено или задушено. Впоследствие изобщо се отказа да яде месо. Успокои майка си, че не става въпрос за някаква житейска философия, а за лошо храносмилане.
Бяха минали десет години и все още не можеше да понася дори мисълта за агнешко с кимион. Също така не можеше да си представи да зареже удобствата на апартамента си в Лондон или на къщата в Кент. Бе свикнал да спи в чисти чаршафи, да се къпе с топла вода, да се облича в стилни маркови дрехи и да се храни само с екологично чисти продукти. В действителност никога повече не изпита ни най-малко желание да напусне Англия.
Затова, когато баща му му възложи задачата да замине в Испания за неопределено време, Атикус изпита ирационален страх от непознатото. Да, абсурден наистина – Испания бе модерна, развита европейска страна, – но въпреки това, стомахът му се сви на топка, сякаш сърцето на мрака го дебнеше и той почти чуваше глухото му, ритмично, тревожно биене, долитащо от гъсталака.
Тази жега не можеше да бъде истина – направо го задушаваше. Горещината в два следобед на този майски неделен ден бе на път да го размаже на тротоара. Това, както и умората от полета, го караха да вижда реалността изкривена. В тази страна светлината беше толкова ослепителна, че направо изгаряше очите му и въпреки че ги присвиваше, усещането бе, сякаш се изпотява между миглите. Всичко му изглеждаше течно, като в мираж, и на вълни.
Разкопча горните копчета на ризата си и нави ръкавите си до лактите си. Усети как краката му изгарят във вълнените чорапи. Чувстваше се странно зашеметен. На няколко пресечки от хотела, на една сенчеста уличка, откри някакво заведение. Вътре миришеше на запържен зехтин. Докато се отправяше към бара, забеляза, че подът е осеян с клечки за зъби, салфетки, черупки от морски дарове и други неописуеми отпадъци.
– Моля – каза с британски акцент, който не можеше да се сбърка, – един сандвич със сьомга и крема сирене.
Тримата или четирима мъже, които седяха на бара, спряха да говорят. Барманът го изгледа с насмешка.
– Господине – започна да обяснява той, – тук не предлагаме такива неша. По-обикновени сме, имаме само тапас, ако ме разбирате.
Един от клиентите, който бе най-близо до Атикус, му се притече на помощ. Каза на бармана:
— Дай му скариди с чесън, Пако, да видиш как ще му светнат очите. И една по-студена бира.
После доближи лицето си на десет сантиметра от неговото и му извика, все едно бе глух:
– Тук не сьомга, не глупости – изкрещя той, – тук бира и скариди, приятел!
И го тупна здраво по гърба.
В пет следобед, след шест литра бира, четири порции салата, две чинии със сирене, три с омлет, четири с пържени калмари и две с хамон [24] , който Атикус не опита, защото бе вегетарианец, младият Крафтсман успя да се раздели с новите си приятели и се върна на втечнената от жегата улица.
Стомахът му тежеше, а главата му се въртеше. Най-разумното бе да се върне в хотела, да изпие един чай и да изчака тялото му да асимилира буламача от наситени мазнини. Като стигна края на улицата обаче, се оказа срещу входа на парк „Ретиро“ и краката му сами го поведоха към вътрешността на градската градина.
В Лондон, в Хайд Парк например, щеше да е нормално да отиде под някоя дебела сянка и да се излегне на някой от шезлонгите наоколо в компанията на тихи катерички, унесен в сладка дрямка на фона на долитащите от далечината весели детски гласчета. Тук обаче не се виждаше някой спокойно да си почива на тревата.
А и шумът бе направо непоносим, особено за главоболието му. Звучеше силна музика, чуваха се крясъци и му се завиваше свят от движението на скейтбордисти, велосипедисти, туристи, улични артисти, съмнителни търговци, ориенталски масажисти, гледачки, предсказващи предвидими събития, конни полицаи, фокусници, скитници и всякакви други циркови персонажи, един от друг по-невероятни и чудати. В средата на хаоса Атикус съзря, като през мъгла, мътната вода на езеро, пълно с лодки за гребане.