Инстинктът му на гребец го поведе към входа на Градския спортен клуб, където се виждаха няколко лодки в доста добро състояние. Влезе да разпита дали би могъл да ползва някоя от тях. Информираха го, че по това време на деня даже и котката на управителя не стои там, и му препоръчаха да дойде някой друг път, в друг час и ако може, да не мирише толкова силно на бира.
Атикус стоеше с гръб към водата и не видя появата на момичетата в лодката, които се приближаваха към пристана в опит да избягат от група момчета, които ги преследваха, за да ги изпръскат с вода.
– Пази се, чужденецо – извика му едно голо до кръста момче, но вече бе твърде късно да се отдалечи и да избегне душа от мръсна вода, който го окъпа от главата до петите.
– Качвай се, сладур – покани го с вик едно от момичетата. В лодката се бяха нагъчкали пет пищни девойки, с прилепнали по телата мокри блузи. Зад тях три-четири други лодки, натоварени с разгорещени мъже, се опитваха да ги настигнат, да ги обградят и отново да ги изпръскат Смехът на момичетата бе силен и заразителен, от косите им капеше вода, а езикът им бе доста невъздържан.
Атикус веднага пое и предизвикателството, и командването. Вкопчи се в греблата и вкара в пълна употреба стоте хиляди часа тренировки в Оксфорд. Успя да изведе момичетата живи и здрави до брега – за изненада и неудоволствие на зяпачите наоколо. Девойките се възползваха от победата, за да се присмеят на преследвачите си, и възторжено благодариха на Атикус за смелостта, с която ги избави от тях. Докато изстискваха водата от косите и дрехите си и пушеха, те го поканиха да прекара с тях остатъка от този незабравим следобед.
Бяха част от разнородна група на безгрижни млади хора, решили да останат в парка, докато не ги изгони полицията. Бяха студенти, без ангажименти към дом и семейство и с огромно желание да се забавляват Носеха бутилки с кока-кола, смесена с ром, китари и тимпани. На следващия ден имаха изпит, на който никой от тях не възнамеряваше да се явява. Както обясниха на Атикус, членуваха в Асоциацията за премахване на изпитите към университета „Комплутенсе“, създадена от студенти от различни факултети с цел тоталното изкореняване на изпитната система, защото насърчавала съревноваването и провала.
– Така че, в знак на протест, решихме да не се явяваме на нито един изпит – му обясни същото момче, което го бе окъпало с вода от езерото. – Противопоставяме се на системата, която е несправедлива и погрешна.
– Ще дойде ден – допълни друг младеж, – когато аулите ще опустеят и никой повече няма да се явява на изпити. Преподавателите ще изгубят работата си и правителството ще бъде принудено да промени закона за висшето образование.
Атикус подмина очевидния факт, че на следващия ден всички тези наивници ще бъдат най-безцеремонно скъсани заради неявяване, и се обяви в пълна подкрепа на тези революционни постулати, което му осигури правото да сподели с младежите коктейла с ром, открития огън и търкалянето по тревата. Някъде около девет вече бе напълно изгубил паметта си. Никога не узна с каква заплаха полицаите ги бяха накарали да напуснат парка в полунощ заедно с останалите пияници, бездомници и престъпници, които все още се намираха по поляните. Нито разбра на какво превозно средство се бе качил след това и къде го бяха зарязали новите му приятели. Загадка остана и как е открил пътя към хотела си.
Това, което Атикус успя да осъзнае по-късно, бе собственото му събуждане – лежеше чисто гол върху разхвърляното легло в луксозната си хотелска стая и имаше ужасно главоболие, което дори няколкото чаши „Ърл Грей“ не успяха да премахнат Очевидно бе спал сам, защото нямаше следи от женско присъствие. Нито от мъжко, слава на бога и на всички небесни ангели. Явно не му бяха извадили някой от бъбреците, понеже не откриваше шевове по тялото си. Не беше насилван, бит или обран. Сигурно бе успял да стигне до хотела на собствен ход, вероятно в унизително състояние. Изненадващо, но очевидно бе успял също така да си спомни номера на хотелската стая, преди да се строполи в пиянско безсъзнание на леглото си.
След като донякъде възстанови физическото си състояние и човешкото достойнство с един студен душ и много лавандулова вода, Атикус, сред силните пристъпи на главоболие, започна да си спомня къде се намира и защо: беше в Мадрид по работа. Спомни си също, че има среща с някоя си Берта Киньонес в десет часа.
Погледна часовника. Беше единадесет без петнадесет. Прокле алкохола и тържествено се закле, че никога повече няма да близне дори и капка. Хрумна му блестяща та идея да хвърли вината за закъснението си на часовата разлика с Лондон. „По-добре да ме сметнат за идиот, отколкото за безотговорен човек“, си каза той и с британска предвидливост поръча такси от телефона в стаята си.