***
Десетина дни след посещението на Марлоу Крафтсман при инспектор Манчего последният трябваше да признае, че разследването е стигнало до задънена улица. След като бяха изключени болниците, затворите, хотелите и другите логични възможности, ситуацията започваше да придобива нюанси на мистерия. Разпитът на жените от редакционния екип на списание „Либрарте“ не бе дал никакъв резултат
Всичките бяха потвърдили версията на шефката. Освен това не бяха чували нищо за Атикус Крафтсман от три месеца – обстоятелство, което, ако и да ги изненадало малко, по-скоро им донесло облекчение. По всяка вероятност синът на собственика на издателството бил пристигнал в Испания с намерението да закрие списанието.
– Както ще разберете – му бе обяснила Берта Киньонес, – през тези месеци мълчахме и кротувахме. Истината, инспектор, е, че докато ни плащат заплатите, предпочитаме да не си пъхаме носовете в делата на господин Крафтсман, който е достатъчно голям, за да прави с живота си каквото реши.
Тъй като обясненията щяха да са сложни и изискваха голяма доза дипломация, Манчего този път предпочете да телефонира на Бестман, вместо на Марлоу, за да му съобщи на испански обезсърчаващите резултати от разследването си. Успя да го открие в лондонския му офис, обграден от секретарки, които говореха двата езика. Обясни им подробно кой е, какво разследва и с какви трудности се сблъсква в издирването на господин Крафтсман.
– Господин Манчего – каза накрая Бестман.
– Инспектор – коригира го полицаят
– Все тая – Бестман не звучеше особено доволен. – Не вярвам, че е нужно да напомням за поверителността на нашите разговори, фактът, че един от синовете на господин Крафтсман е в неизвестност, е деликатна ситуация, към която трябва да подхождаме много внимателно.
– Разбира се – съгласи се Манчего. – Гроб съм!
– В такъв случай – Бестман леко стисна зъби – ще ви бъда благодарен да не споделяте отново професионалните си притеснения със секретарките на „Крафтсман & Ко“. Изобщо не е уместно този въпрос да се превръща в храна за клюки из офиса, а още по-малко – да напусне стените му и да стане обществено достояние. Не е добре за бизнеса.
– Разбирам – смънка Манчего, след което сконфузено изложи фактите: никакви новини, никакви улики, никакви следи за разследване...
– Да открием Крафтсман в Испания е като да търсим игла в купа сено – обобщи Манчего. – Това е.
В другия край на линията Бестман мислеше само едно: как ще предаде на Марлоу подобни новини. „Игла в купа сено“, повтори наум няколко пъти той.
*
Когато затвори телефона, Манчего трябваше да признае пред себе си, че наистина се намира в задънена улица. Единственото, което можеше да бъде направено оттук нататък, бе да се търсят следи в жилището на улица „Аламильо“. Щеше да поиска заповед за обиск, но си даваше сметка, че без сериозен мотив трудно би убедил някой съдия да му я издаде. Освен това с наближаването на Коледа, Нова година и Деня на влъхвитe[25] щеше дa получи заповедта най-рано в средата на януари, изчисли инспекторът.
„Може би е дошъл моментът да действам на ръба на закона“, каза си той. Когато държавната машина се движи толкова тромаво, а заплахата става неминуема, нормално е героят от филма да вземе нещата в свои ръце.
Най-голямата опасност, разбираше Манчего, бе да го отстранят от случая. Ако търпението на Бестман и на Крафтсман се изчерпеше, вероятно щяха да възложат казуса на някоя частна детективска агенция, да ги вземат мътните, а него щяха да отстранят.
Не можеше да го допусне. Не бе чакал половината си живот да му възложат случай като този, за да изгуби всичко по вина на една заспала система и припряността на двама надути англичани.
На фона на тези мисли мозъкът му се активизира от отделения адреналин и в съзнанието му изникна, като в някаква мъглявина, смътна картина, в която имаше някакъв мъж, хилаво дръвче и две цигари. Спомни си, че бе водил странен разговор по случая „Крафтсман“ с онзи непознат, който му бе казал, че е ключар. Пъхна припряно ръка в джоба си и го напипа: листчето с телефонен номер и име – Лукас.
Незабавно набра деветте цифри от мобилния си телефон.
– Ало?
– Приятелю – изрече с нетърпящ възражение тон, – трябва да се видим!
***
Когато искаше да впечатли някой мъж, Солеа си слагаше късата пола на цветя, тясната блузка и високите сандали. Разпускаше черната си коса, която падаше дълга и гладка по гърба ѝ, с по една естествена къдрица от двете страни на лицето. Подчертаваше очите си с очна линия, която изтегляше малко встрани от миглите, а устните си – с червило, чийто цвят бе нещо средно между кръв и червено вино.