Познаваше предимствата и недостатъците си отлично. Би предпочела да е по-висока, ханшът ѝ да е по– широк, а гърдите – по-големи, да умее да танцува с грацията на баба си Ремедиос и да пее божествено като брат си Томас. Осъзнаваше обаче и това, че сините очи и плътните устни, наследени от майка ѝ, както и златистата кожа на рода Монтоя, в съчетание с перфектния овал на лицето на рода Ередия, определено бяха божи дар.
И въпреки че не можеше да се сравнява с останалите от семейството, знаеше, че пее и танцува много артистично, най-малкото достатъчно добре, за да привлича внимание извън Албасин, Гранада.
Едно време жените като Солеа се омъжваха много млади, веднага раждаха няколко красиви деца и прекарваха живота си между тенджерите и китарите. Не се нуждаеха от друго, за да бъдат щастливи. В днешно време обаче, по вина на телевизията, интернет и чуждестранните студенти, които бяха окупирали новата част на града, с техните джапанки и космати крака, вълнуващ акцент и модерни идеи, нещата се бяха променили драстично. Момичетата вече ходеха на училище, имаха мечти и искаха да опознаят света.
Бабите започваха да се кръстят, когато някоя от внучките заговореше за университет, за владеенето на чужди езици, за възможностите за професионална реализация и за икономическата независимост
– И кога смяташ да се омъжваш и да раждаш? – задаваха те винаги един и същ въпрос.
Но в никакъв случай не бяха толкова упорити, колкото силният пол. Мъжете бяха готови на какво ли не, като особено залагаха на целувките и любовните обещания, за да избият от главите на момичетата поривите им към независимост Някои не издържаха на тази неуморна обсада, влюбваха се, предаваха се и оставяха на дъщерите си реализацията на собствените си мечти.
Бащата на Солеа обаче, Педро Абад, бе този, който най-много я окуражи да разпери крила.
– Върви да учиш, дете! Образовай се! Опознай света!
Беше разбрал, че дъщеря му има задълбочени интереси, а погледът ѝ е отправен нависоко. Придружаваше я всеки ден до училището, после – до философския факултет, а след това до Мадрид, за да запише магистратура по масови комуникации. Там намериха една хубава къща в стар квартал с тесни и стръмни улички, наеха малък апартамент, напълниха го с мушката, увериха се, че съседите са почтени и се разделиха с много сълзи.
Солеа бе успяла да намери първата си работа като редактор в едно списание за култура. Педро Абад се върна в Гранада и гордо оповести успеха ѝ на цялото семейство. Бабите започнаха ожесточено да си веят с ветрилата и да се кръстят, но по-младите жени го отпразнуваха с двойно количество продукти в тенджерата.
Никога не го признаха открито, но успехът на Солеа бе успех на жените от всички родове: от Ередия и от Монтоя, от Амая и от Кортес. Това бе успех на дъщерите и внучките им и Солеа го разбра веднага щом се прибра у дома и видя блесналата в очите им надежда.
Затова възможността да изгуби работата си караше душата ѝ да страда. Не се тревожеше толкова за себе си – беше млада и умна и със сигурност все щеше да си намери друга работа. Измъчваше се заради момичетата и заради обясненията, които трябваше да дават, заради жлъчта, която трябваше да преглътнат, и заради сълзите, които щяха да изплачат Защото в Албасин бедите и радостите се споделяха. Страдаха заедно, обичаха заедно... Там нямаше тайни и всички знаеха всичко.
*
– Мамо, трябва да ти кажа една голяма тайна.
Мануела, майката на Солеа, беше на двора, когато в онази майска неделя звънна телефонът.
Бащата на Солеа не бе с циганско потекло, но в квартала го приемаха като свой. Бе роден в града и се препитаваше, като продаваше плодове. Търговията с портокали вървеше горе-долу добре. Бе наследил бизнеса и къщата от родителите си и бе влюбен в Мануела от дете. Играеха заедно с братовчедите ѝ и се гонеха по улиците и площадите.
– Ай, момичето ми! – възкликна Мануела, хващайки се за главата. – Да не си бременна?
Самата мисъл да намеси майка си и баба си в проблемите на списание „Либрарте“ бе мъчителна за Солеа. Винаги бе предпочитала да ги държи настрана от живота си в Мадрид, от статиите си и от копнежа си един ден да напише сериозен роман. Без съмнение обаче обстоятелствата в момента бяха безпрецедентни и тя си даваше сметка, че ако иска да запази работата си, поне временно, докато Берта намери някое трайно решение, не ѝ остава друго, освен да сподели с двете най– важни жени в живота си идеята, която от години се въртеше в главата ѝ.