– Сещаш ли се за онази ракла на баба Ремедиос? – попита Солеа.
– С вещите на дядо ти? – попита в отговор и майка
– Точно тя – потвърди дъщерята.
– Знам я – потвърди и Мануела.
– Трябва да я отворим, мамо. Въпросът е на живот и смърт! – заяви младото момиче.
*
С късата пола на цветя, тясната блузка и високите сандали Солеа се огледа в цял ръст в голямото огледало.
Пое дъх, прекръсти се и излезе тичешком от къщи. В офиса на Кале Майор я чакаха останалите, разтреперани от страх.
– Говори ли с майка си? – попита я Берта веднага щом отвори вратата.
– Да, каза, че е на наша страна и ще ни помогне – отвърна Солеа.
Обща въздишка на облекчение премина през момичетата. Планът бе задействан. Вече трябваше само да чакат с невинни физиономии появата на Атикус Крафтсман, който щеше да пристигне всеки момент с чувството си на превъзходство, с кожената си чанта и с документите за прекратяване на договорите им, готов да им даде заплатите, обезщетенията, потупването по гърба и накрая, разбира се – шута отзад.
***
Тaкcuтo спря по средата на Кале Майор и изчака Атикус да слезе, като блокира движението със същото спокойствие, с което възрастните жени от квартала пресичат: напълно безразлични към ругатните и клаксоните на шофьорите.
Измерено във време, разстоянието от хотела му до офиса на списание „Либрарте“ не беше голямо – само петнадесет минути.
Промъкването през онези объркани улички обаче, от двете страни на които се нижеха магазинчета с избелели навеси, с табели от дърво и ламарина и старомодна стоки – шапки, бастуни, ветрила и отвъдморски артикули, – бръснарници, антикварни книжарници и барове, от чиито тавани висяха свински крака с кожата и копитата, подобно на простряно пране, създадоха у Атикус впечатление, че е пресякъл черна дупка и се е върнал половин век назад във времето.
Лъхна го силната комбинация от местните сутрешни миризми: запържен зехтин от кухните, дим от пури, зрели плодове и бензинови пари. Изненада се, че тази неописуема смесица от аромати му хареса. Беше гладен.
Тъй като нямаше асансьор, Атикус изкачи пешком тясното стълбище до третия етаж, където блестяща метална табела му показа, че се намира пред вратата „Либрарте“. Табелата бе закачена точно над шпионката с размер на човешка зеница. И наистина успя да различи точно това зад стъклото – една черна зеница, която го наблюдаваше внимателно.
Той натисна звънеца. Зеницата от шпионката изчезна и вратата се отвори веднага. От вътрешната ѝ страна го посрещна жена на средна възраст, усмихната и пухкава, която го прегърна, като че ли бе блудният син, който се завръща разкаян.
– Добре дошъл у дома, господин Крафтсман – му каза много любезно тя. – Аз съм Берта Киньонес. С момичетата ви очаквахме. Закусвали ли сте?
– Всъщност не съм – отговори Атикус, изненадан от посрещането.
– Фантастично! – извика друга жена, по-едра и по– пълна от първата и както изглеждаше – по-весела. – Тогава няма да ни откажете един горещ шоколад с понички и кифлички, нали?
Казваше се Асунсион. Увери го, че ще си оближе пръстите – поничките били пълни с млечен крем с масло. После го инструктира как да ги яде: първо да ги топне в захар, а после – няколко пъти в шоколада, преди да ги сложи в устата си.
– Опитайте, опитайте – подканваше го жената.
Другите три бяха доста по-млади. Наредиха се около него и го наблюдаваха внимателно, докато той, все още с куфарчето в ръка, ядеше хрупкавите понички с божествен вкус.
Най-хубавата от всички – мургава красавица със сини очи, дойде твърде близо до него и му каза:
– Изцапали сте си устата, господин Красман.
И му протегна бяла кърпичка, която извади от собствения му джоб.
Върху копирната машина, постлана с плетена на една кука покривка, го чакаше останалото от закуската. Имаше не само понички и кифлички, но и бадемови сладки, бисквити и гевречета с анасон.
Атикус се предаде и се остави да бъде глезен от петте жени.
– Ако ви е топло, ще пусна климатика – каза Мария.
След един много дълъг половин час стомахът му тежеше толкова, колкото на вълка от приказката за Червената шапчица след напълването му с камъни. Главата пък се замая от обясненията на Берта Киньонес, която го запознаваше с най-интимните подробности от битието на редакцията и нейните служителки: