– Тази има три прекрасни дечица, тази пък е сама, а другата не е дебела поради някакво заболяване, а вследствие на менопаузата... Аз пък живея с котката си, съвсем наблизо. Тази рисува по-добре от Пикасо, онази пък пише страхотно... Мария е като мравка: спестява, спестява... Габи е много весела, а Солеа... Тя е слънцето за очите ми. Невероятно създание, господин Крафтсман! Дейна, умна... Тя е душата на списанието!
Атикус си помисли, че Берта е нещо като майка за всички тях.
– Пушите ли, господин Крафтсман? Знаете, че е забранено със закон да се пуши на работното място, но тъй като вие сте шефът, мисля, че можем да направим едно изключение.
– Можете да ме наричате Атикус – англичанинът не можа да измисли друго, което да предложи срещу тази проява на внимание. – Разбира се, ако на ваши благородия им харесва – добави той.
Поради академичното овладяване на испанския език Атикус Крафтсман използваше изрази, които бе научил от книги като „Дон Алваро, или силата на съдбата“, „Животът е сън“, „Лазарильо де Тормес“, „Дон Кихот де ла Манча“... Всички тези четива бяха задължителни в Оксфорд, при това в оригинал.
Бяха подготвили за него кабинета на Берта със същото внимание, с което леля му Милдред би му приготвила стаята за гости в къщата си в Портсмут. Бяха сложили дори нови перденца, а също и кана с ледена вода на бюрото, една позлатена празна рамка, „за да си сложи господинът снимката, която иска“, и ваза със свежи цветя.
Amukyc om сърце им благодари за грижите.
След това, като поиска извинение с прекрасна усмивка, се затвори в новия си кабинет, облегна се удобно на стола, вдигна крака на бюрото и заспа дълбоко.
*
Един час по-късно от другата страна на вратата момичетата, неспособни да издържат повече напрежението от чакането, окончателно зарязаха компютрите и започнаха да си говорят шепнешком:
– Какво мислите, че прави там вътре толкова време и в пълна тишина?
– Проучва случая сигурно...
– А не ви ли се струва странно, че не ни поиска документи, счетоводните книги или нещо друго?
– Предполагам, че ей сега ще започне да ни привиква една по една...
Мария беше най-песимистично настроена от петте. Смяташе, че няма спасение – нито чрез стратегии, нито чрез разни други глупости. Човекът бе дошъл да ги освободи от работа и това щеше да направи. Съдбата им беше решена.
*
Солеа обаче твърдо вярваше в плана си. Тя също бе изнервена, но нейното нетърпение, за разлика от това на Мария, не се дължеше на предполагаемата развръзка на историята, а на вълнението от предстоящата ѝ битка с англичанина.
– Ще вляза – каза тя, когато дванадесет и половина мина. – Не мога повече. Това чакане ме побърква.
– Давай, Солеа – окуражи я Габи.
Берта стана и се приближи до Солеа. Сложи ръце на раменете ѝ, погледна я в очите и каза:
– Всичко зависи от теб. Само от теб, Солеа. Вярваме, че знаеш как да го съблазниш.
– Спокойно, няма да ви разочаровам – отвърна тя тържествено. – Освен това не изглежда зле – призна след малко.
– Много е сладък – каза Асунсион.
– Направо да го схрускаш – вмъкна Мария.
– Давай, момиче! – повтори Габи.
И Солеа отиде. Почука на вратата. Два пъти.
От вътрешността на кабинета на Берта се чу шум като от преместване на мебели. Рамката за снимка се преобърна върху бюрото. Атикус Крафтсман се покашля, за да прочисти гласа си.
– Влез – извика той.
И Солеа потъна в полумрака на стаята, без да погледне назад. В бърлогата на лъва. Рус, красив и зеленоок.
***
Колкото и дълги години живот да му оставаха на земята и дори ако тя преживееше втора Пангея[26] и континентите отново променеха ориентацията си в безкрая на океана, Атикус Крафтсман никога нямаше да забрави влизането на Солеа Абад Ередия в новия му кабинет на Кале Майор в Мадрид.
Тази жена заби дълбоко нож в душата и тялото му само с един замах.
Ако не беше британското му възпитание, щеше напълно да изгуби присъствие на духа, вместо да се опитва да го запази, удряйки се в мебелите, разливайки чашата с вода, пелтечейки и куцукайки. Щеше да вие като вълк от надигналото се желание. Нямаше никакво съмнение: тази жена беше вещица. Всъщност всичките в списанието бяха такива. Пет вещици, събрани на едно място, за да приготвят магическа любовна отвара. Защото нямаше друго обяснение как светски мъж като него, възпитан в Оксфорд и от майка, взискателна като неговата, можеше да реагира така първично при появата на това същество.