Младата жена имаше очи като на котка, сини като морето и големи като пълна луна. Движеше ръцете си в кръг, а пръстите ѝ се разтваряха и затваряха като ветрило пред лицето на омагьосаната жертва. Имаше черна, много черна коса – дълга до кръста, красиво извиваща се на едно място, което не можеше да назове, между врата и корема. Ухаеше на портокалов цвят (това разбра после, когато отпътуваха заедно за Андалусия) и се движеше с грацията на стрък жито, полюляван от вятъра.
Солеа не му позволи да вземе думата. Подпря се на бюрото с двете си ръце и така, наклонена напред, разкри пред Атикус изяществото на подчертаните от тясната блузка обли и стегнати гърди.
– Не ставайте, господин Красман, стойте си спокой но и слушайте. Ще ви разкажа една история. Тя е семейна тайна. Нещо, което никой, абсолютно никой не знае, но се кълна – тя целуна пръстите си, – може да промени всичко.
И тя започна да разказва:
– Исках да напиша роман, вдъхновен от тази история...
После му обясни как един път, когато била малка и заради някаква пакост я затворили за наказание на тавана, започнала да рови из вехториите, покрити с прах и стари чаршафи.
– Намерих един заключен дървен сандък, но с няколко удара успях да го отворя. Вътре имаше военна униформа с кепе и всичко останало, един много стар пистолет и износени ботуши. Принадлежали са на дядо ми, бащата на майка ми, който е загинал във войната. На дъното, завързани с червена панделка, открих куп писма, документи и стихотворения. Най-вече стихотворения, господин Красман.
- Дядо ти поет ли е бил? – попита Атикус.
– Не – отвърна Солеа, като поклати отрицателно глава, – точно в това е работата. Дядо ми беше търговец на добитък и нямаше нищо общо с поезията. Става въпрос за друго – продължи тя. – Според това, което разказал на баба ми Ремедиос, от време на време в полето се срещал с един слабичък едроглав младеж, който прекарвал по цели дни в писане, седнал на една скала. Споделяли храната си и разговаряли. Даже се сприятелили. Младежът се казвал Федерико и бил роден във Фуенте Вакерос – това казал на дядо ми.
Стигайки до това място, Солеа направи драматична пауза.
– Да не би да ми казвате, че баба ви пази неиздадени поеми на Гарсия Лорка в някакъв сандък?
– Точно това е загадката! – възкликна Солеа. – Спомням си, че тогава прочетох едно от онези стихотворения и запомних този рефрен: „Луна от звънчета, циганска луна, танцувай фламенко“.
– Много „а ла Лорка“ – призна англичанинът
– Проблемът е да убедим баба да ни позволи да ги видим. Когато разбра, че съм разбила ключалката на сандъка, направо побесня. Толкова ми дърпа ушите, че още ме болят А са минали петнадесет години! – пресметна тя. – Скри сандъка на друго място. Никога не разбрах къде го сложи и повече не го видях.
– Но... – Атикус сложи ръце върху русите си къдрици. – Баба ти е можела да забогатее! Сигурен съм!
– Тя изобщо не ще да чуе за това – сподели Солеа, забивайки сините си очи право в сърцето му. – Предпочита да умре бедна, но не и да живее в срам.
– Какъв срам? – Атикус не разбираше нищо.
– Е, господин Красман, как какъв срам...? – каза Солеа и снишавайки глас, добави: – Лорка е бил педераст
След подобно разкритие у Атикус не остана никакво съмнение, че испанците от южната част на страната са изгубили посоката. С други думи – здравия разум. Ако тези стихотворения, за които му говореше Солеа, наистина съществуваха, той се намираше на прага на литературно откритие с колосални размери. Реши, че за момента няма да споменава нищо на баща си, защото ако великият Марлоу Крафтсман разбере, че има и най– малка възможност да се сдобие с неиздавани творби на Гарсия Лорка, щеше да цъфне в Испания с цялата си рота от адвокати, съветници и акционери и да обърне живота му с краката нагоре. Освен това съществуваше голяма вероятност тази история да се окаже фиаско, пасторалната сцена с козите и поета – измишльотина, стихотворенията – пълен боклук.
Солеа изведнъж се бе умълчала. Гледаше го с очи на чародейка, в очакване той да направи следващата стъпка. Приличаше на циганка, от онези, гадателките, които за шепа стотинки бяха готови да ти предскажат най– хубавите неща: че ще се омъжиш по любов, че всичките ти проблеми ще се решат, че ще живееш дълго и щастливо...
Атикус си даде сметка, че не му остава нищо друго, освен да проучи тази история, колкото и невероятна да изглеждаше. На първо място, защото не можеше да кара остатъка от живота си с мисълта, че някога в младостта си, в началото на XXI век, една изключителна жена му бе поднесла на тепсия слава и успех, а той ги бе отхвърлил от недоверие. На второ място, защото обаянието на Солеа се бе разляло по всичките вени и артерии на британската му анатомия. Беше ги напоила и засадила с омайни цветя. Отровни най-вероятно, но прекрасни – като маковете в полето. По-добре бе да разкрие истината или лъжата, отколкото, когато остарее, да вижда в огледалото съжалението, изписано по лицето му.