Въпросната нощ бе влажна и мразовита – обичайното време за последните дни на ноември.
Бе точно полунощ, а студът – непоносим. Инспекторът неохотно призна пред себе си, че може би е трябвало да се срещнат в осем вечерта, както бе предложил ключарят с аргумента, че тъмнината ще бъде същата. „Но от друга страна пък – помисли си Манчего, – когато се върши престъпление, трябва да е в полунощ – най– подходящият час за такива дела.“
Планът бе прост Щеше да се срещне с Лукас на няколко метра от входа, да му даде знак с едно бързо кимване, за да не предизвика подозрения, и да остане на пост, докато другият с професионална дискретност отвори вратата на номер 5. После щеше да изчака на ъгъла, докато съучастникът му звънне на мобилния телефон. Не трябваше да му отговаря – това просто щеше да бъде знак, че ключарят е вече вътре, че теренът е чист и че инспекторът също може да влезе, без да се притеснява, че ще бъде разкрит.
Лукас бе точен. Носеше под мишница подозрително сандъче с инструменти и бе попрекалил с маскировката на престъпник. Лицето му бе закрито с шал, главата – с вълнена шапка, ръцете – с кожени ръкавици, а останалата част на тялото – с дрехи, каквито би използвал злодеят от всеки криминален филм.
Въпреки че тази екипировка бе горе-долу подходяща за нахълтване с взлом, Манчего би предпочел да е малко пo-дискретна. Може би не толкова големи ботуши или други дрехи, вместо камуфлажните. Лукас приличаше на кръстоска между рокер и бракониер, но като цяло видът му не бе чак толкова лош. Поздрави го според плана – с леко кимване.
Лукас го подмина, все едно не го е забелязал. Приближи се до сградата, извади самоделен шперц, напъна с него ключалката, като същевременно ритна вратата силно, вдигайки шум до небесата, отвори я и влезе.
В няколко апартамента светнаха лампи. Една възрастна жена се подаде отгоре и извика с треперещ глас: „Кой е?“, след което заплаши, че ще извика полицията. Започнаха да се отварят и други прозорци и над улицата се надвесиха лицата на събудените обитатели.
Инспектор Манчего се паникъоса: това не бе предвидено в плана.
Наемникът трябваше да е тих, предпазлив и надежден: просто едно влизане и излизане, без да бъдат забелязани. Сто пъти бе обяснил на този тъпак, на този нещастен крадец, че най-важното е да бъдат дискретни.
– Че ти нали си полицай – бе отговорил Лукас. – Ако ни чуе някой, просто ще извадиш значката си и ще му кажеш, че случайно си минавал оттам.
– Да, бе, човече – бе отговорил Манчего, – но за предпочитане е да не се налага да го правя, освен ако не стане абсолютно наложително, ако ме разбираш.
Бабичката продължаваше да вика: „Полиция, полиция!“, а пронизителният ѝ глас отекваше между стените на сградите.
В този момент звънна телефонът Глупакът се обаждаше, както бе по план. Или както би трябвало да бъде, ако не ги бяха разкрили.
– Мамка ти! – извика Манчего, вдигайки телефона след третото позвъняване. – Не стига, че влезе като слон в стъкларски магазин и събуди цялата улица, а на всичкото отгоре ми звъниш и не затваряш, идиот такъв!
– Трябва да минем към план Б, Манчего. По стълбището са наизлезли съседи – отговори ключарят с напълно спокоен глас. Тоя Лукас имаше волски нерви.
Инспектор Манчего извади значката и оръжието си и бутна входната врата на номер 5 на улица „Аламильо“.
– Полиция! – силно извика той.
Стълбището бе тясно, а входът – тъмен. Някой светна лампата и оскъдната ѝ светлина освети площадката. Няколко глави, всичките на възрастни хора, се бяха надвесили над дървените перила. След малко се показа и биещата на очи фигура на Лукас, който препускаше надолу по стълбите със сандъчето с инструменти в едната ръка и някакви книги в другата. Минавайки край Манчего, го бутна силно с дясната си ръка, в която държеше книгите.
Инспекторът се олюля. За миг се поколеба дали да насочи пистолета към съучастника си, за да направи сцената по-правдоподобна, или да го остави да избяга само със словесна заплаха.
В името на закона, горе ръцете! – извика накрая. Докато ключарят се отдалечаваше по улицата, на инспектора му се стори, че чува подигравателен смях.
Съседите се събраха под лампата на входа. Всичките – общо седмина – бяха по пижами, с халати върху тях, с домашни чехли, но с ченета и очила за далекогледство.