Берта го придружи по тесните тротоари на малките улички до старата сграда, където ги чакаше госпожа Сусана в празничните си дрехи и с ключовете от апартамента на сина ѝ Габриел. Беше в пълна готовност да им покаже жилището: кокетно, прохладно и уютно, с два балкона, „истинско бижу, господине“. Подредила го бе грижливо, за да се хареса на англичанина.
В застиналия въздух танцуваха микроскопични прашинки, а миризмата на варени зеленчуци от стълбището се смесваше с аромата на средиземноморски бор от освежителя за въздух – госпожа Сусана го бе поставила в антрето, за да притъпи неизбежната воня на зеле.
Атикус Крафтсман обаче са държеше като имунизиран срещу всякакви подобни разочарования. Този следобед с него се бе случило нещо. Гледаше като упоен или омагьосан и всичко му харесваше. Нямаше проблем, че понякога бушоните изключват и трябва да ги бута с дръжката на метлата. Нямаше проблем, че водопроводните тръби са метални и водата рано сутрин има цвят на урина от ръждата. Нямаше проблем, че липсват асансьор, портиер и гараж. Нямаше проблем, че дървеният под скърца. Нямаше проблем, че има само един котлон с газова бутилка, която трябва да зарежда от време на време. Всичко бе наред, включително и цената на наема.
Берта и госпожа Сусана решиха да отпразнуват сделката в съседния бар, след като изпратиха Атикус в хотела му с едно такси. Когато се разделиха с него, той все още гледаше с отнесен поглед, а мислите му явно бяха на съвсем различно място: може би в някоя част от хълмистата география на Солеа или в синевата на котешките ѝ очи.
Разговаряйки оживено, двете жени поеха към бара. Само двеста метра ги деляха от вкусния омлет, който ги очакваше там. Но точно когато минаваха пред мексиканския ресторант „Аламилъо“, Берта внезапно спря като закована.
– Какво става? – попита разтревожена госпожа Сусана, като видя приятелката си да пребледнява, застинала като препарирана насред тротоара.
– Нищо, нищо... – смотолеви Берта.
– Изглеждаш все едно си видяла призрак – каза другата.
И това бе почти истина. Берта бе видяла една влюбена двойка, мъж и жена, които изобщо не трябваше да бъдат там или на което и да било друго място по света. Жената беше Мария. Мъжът не беше съпругът ѝ.
Заля я гореща вълна и я втресе, сякаш се разболяваше от грип, а главата ѝ запулсира.
Госпожа Сусана, която живееше сама, бе по своему дискретна и реши да не задава въпроси. Когато влязоха в бара, започна да бърбори безгрижно за други неща, за да облекчи очевидното страдание на приятелката си. Единственото обаче, което Берта искаше в този момент, бе и разговорът и виното, и омлетът да свършат веднага, а тя да се прибере бегом вкъщи при книгите си, в които истинската любов все още бе възможна химера.
*
Пет месеца по-рано, точно на 6-и януари, Деня на влъхвите, който тя никога нямаше да забрави, бе излязла на разходка в центъра на града, все още окупиран от коледни сергии. Берта спираше пред всяка, на която се предлагаха онези толкова изящни и скъпи глинени пасторални фигурки, изобразяващи Рождество. Решена бе тази година най-накрая да си купи нов Мелхиор[27], понеже на нейния отдавна се бе счупила кутийката му и въпреки че я бе залепила много внимателно и с хубаво лепило, дефектът се забелязваше.
Въпреки студа, хората бяха навън със семействата си. Децата се гонеха с новите си тротинетки, а от акордеоните на уличните музиканти звучаха мелодиите на любими коледни песни. Имаше също множество влюбени двойки, от тези, които подхранваха собствената си любов, като наблюдаваха щастието на другите. Обикаляха сергиите, хванати за ръце, като от време на време спираха за нежна целувка.
Берта се бе навела над един щанд, неспособна да реши дали да купи фигурка с червена или със синя мантия, когато съвсем наблизо чу глас, който не би могла да сбърка. Бе на Мария, с характерната ѝ висока интонация в средата на изречението и нисък тон в края. Наричаше „любов моя“ мъжа, който я бе прегърнал през кръста. Той стоеше с гръб към Берта, а Мария – с лице, но беше сляпа за всичко друго наоколо, което не включваше устните на непознатия.
След дългата целувка, съпроводена с шумни примлясквания, Мария се освободи от прегръдката на любовника си, отвори очи и първото, което видя, бе ужасеното лице на шефката си. Потрепна, затисна устата си с ръка, сведе поглед и си даде сметка, че на следващия ден ще трябва да дава унизителни обяснения – същите, които би изискала от нея майка ѝ, ако бе разбрала, че вместо да прекарва празничния ден с мъжа си и децата си в топлото и сигурно семейно гнездо, дъщеря ѝ е тръгнала да си търси белята в някаква безсрамна авантюра.