— Мат, ти си гений, знаеш ли?
— Това е светата истина — потвърди французинът. — Жалко само, че ти си единственият, който е в течение на този факт. Но защо всъщност ми казваш това?
— Той остави своята запалка! Почти съм сигурен в това: той изпуши една цигара пред мен и остави своя „Зипо“ върху масичката на терасата.
Възбуден до крайност, Елиът грабна сакото и ключовете си.
— Връщам се вкъщи.
— Идвам с тебе — обяви Мат, настигайки го на вратата.
— Не бих искал да караш кола в подобно състояние.
— Благодаря за загрижеността.
— И после, да не мислиш, че ще те изоставя в момент, когато започва да става интересно.
Двамата приятели напуснаха къщата и заслизаха по дървената стълба.
— Ще вземем моята кола — предложи Мат, — никога не мога да се почувствам удобно в твоята тенджера.
Когато пристигнаха на паркинга, те установиха, че великолепният „Шевролет Корвета“ на Мат бе превърнат от Тифани в материал за писане. По цялата дължина на предното стъкло се мъдреше огромен надпис с червило:
— Много симпатична приятелка имаш — отбеляза Елиът.
— Трябва да отбележиш, драги, че тя все пак е оставила телефонния си номер — изрече тържествуващо Мат, измъквайки една визитна картичка, защипана под чистачката. — Наистина в мен би трябвало да има нещо неотразимо.
Докато приятелят му енергично търкаше огромните букви върху стъклото, Елиът отиде да прибере малкия лабрадор от Костенурката.
— Не мога да повярвам! Ти и куче ли имаш вече? — удиви се Мат, блещейки се насреща му. — Мислех, че не се спогаждаш особено много с животните.
— Да речем, че това е едно много специално куче.
Мат се настани зад волана и закопча колана си.
— Че какво му е специалното? Може би кара кола и ще ти служи като шофьор?
— Да, и освен това го научих да говори.
— Сериозно?
— Хайде, потегляй и ако си достатъчно послушен, ще ти изпее и Марсилезата.
Мат даде газ и мощната спортна кола се понесе в нощта. Елиът се чувстваше лек, сякаш бе смъкнал от гърба си тонове тревожност и безпокойство. Няколко минути се бяха оказали достатъчни самочувствието му отново да подскочи до обичайните си стойности. Бе се поуплашил наистина, този мъж бе съумял да го засегне болезнено, разкривайки две-три семейни тайни. Но сега увереността и доброто настроение се бяха възвърнали. Щеше да вземе запалката и да телефонира на един приятел от полицията. Анализът щеше да покаже, че пръстовите отпечатъци на този тип са различни от неговите, и всичко щеше да си дойде на мястото. Тогава вече можеше да звънне на Илена и да се посмеят над цялата тази шантава история. В очакване на бъдещите събития не беше зле да се позабавлява, дракайки се с Мат.
— Знаеш ли какво, изобщо не си длъжен да излизаш с момичета, които имат коефициент на интелигентност колкото един охлюв.
— Защо ми казваш това?
— Защото намирам хубавицата отпреди малко за една голяма бяла птица, ако разбираш какво искам да ти кажа.
Мат пое удара с пълно спокойствие, позволявайки си само да отбележи:
— И все пак видя ли чифта…
— Размерът на гърдите не е единственият критерии, за да излизаш с една жена — прекъсна го Елиът. — Ти вече си на тридесет години, мислех, че си минал този първичен период от живота, но сега виждам, че това все още не се е случило.
Мат изобщо не се трогваше:
— Все пак и физиката е важна.
— Да, важна е за това, което си мислиш, а после?
— После какво?
— Ами да си говорите, да се интересувате един от друг, да обменяте възгледи…
Мат повдигна рамене:
— Ако искам да водя беседи, ще ти звънна на тебе. Няма нужда да излизам с Нобелова медалистка за тази работа.
— Ей! Докато си мислеше за телесата на голямата бяла птица, успя да изпуснеш отклонението.
— Изобщо не съм го изпуснал — отвърна Мат с известно притеснение, — ще мина по една пряка отбивка, която ти изобщо не познаваш.
Гореспоменатата пряка отбивка представляваше всъщност удължение на нормалния път с доста километри. Едва десетина минути по-късно те се озоваха в търсения квартал. Елиът пухтеше от нетърпение, но прояви достатъчно деликатност, за да не направи повече никаква забележка.
Едва колата бе спряла пред къщата, и той се втурна към нея, отключи светкавично вратата, качи се на горния етаж, прескачайки по няколко стъпала наведнъж, и се озова на терасата. В този миг го гонеше един-единствен страх: запалката да не е изчезнала.