Защо никога не бе обсъждал всичко това с Илена? Защо никога не бе понечвал да разкрие своите слабости пред жената, която обичаше?
Ами Мат? И на него не бе казал абсолютно нищо. Дали поради най-обикновена мъжка срамежливост? Не, истината бе малко по-различна: просто така му бе по-удобно. С Мат всичко бе леко и фриволно. Общуването с него бе приятно и забавно, прекрасен начин да се предпазва от тежките реалности на този свят и същевременно да се зарежда със сили, когато отговорностите на професията започваха прекалено много да му тежат.
В крайна сметка, въпреки че никой никога не бе измислил по-добро средство от любовта и приятелството, за да направи живота си поносим, несъмнено имаше ситуации, от които човек можеше да се измъкне единствено със собствени сили.
На няколко километра от Елиът детектив Малдън бе влязъл в своя кабинет на третия етаж в централния комисариат и се приготвяше да действа. Бяха изминали едва няколко минути, откакто се бяха разделили след доста тежко пререкание със своя помощник, който го бе упрекнал, че в работно време се е занимавал със случай от частен характер. Малдън знаеше, че Дъглас има силни връзки и че открито се надява да го отстрани с надеждата да постигне бърза кариера. Когато този глупак го бе заплашил с рапорт до началството, Малдън му бе казал всичко, каквото мисли за него, преди да го изпроводи в най-далечния кабинет. Колко жалко: Дъглас би могъл да стане добро ченге, той притежаваше всички качества, но не бе избрал добрия начин, за да стигне дотам. По негово време като че ли хората не се мъчеха да успеят на всяка цена, отстранявайки другите от своя път. А може би Малдън вече бе остарял. Може би младото поколение беше носител на нови ценности: по-голяма амбиция, повече индивидуална инициатива, както понякога призоваваше губернаторът Рейгън по телевизията.
Малдън допи чашата с кафе. Този път не се съмняваше, че Дъглас ще изпълни своите заплахи. Толкова по-зле. Ако важните клечки от ръководството на полицията в града вземеха главата му, той чисто и просто щеше да напусне работата си, за да прекарва повече време в болницата с Лиза. Така или иначе, пенсионирането му наближаваше. В очакване на събитията поне щеше да помогне за последен път на Елиът, извършвайки работата, за която той го бе помолил.
Започна с проявяването на отпечатъците върху запалката, намазвайки ги с флуоресцентен оцветител. После с помощта на фотоапарат направи серия от снимки, които трябваше първо да се проявят, а после — да се увеличат. Чак след това щеше да започне истинският анализ. Погледна часовника си с безпокойство. Чакаше го къртовска работа. Нощта едва ли щеше да му стигне.
Преди да се върне в своя квартал, Елиът мина през един денонощен супермаркет. Купи си цигари, както и пакет кучешка храна.
— Здравей, Нехранимайко — извика той, отваряйки външната врата.
Едва бе стъпил на терасата, и лабрадорът дотича и започна да ближе върховете на пръстите му, както бе постъпил два часа по-рано с непознатия посетител.
— Няма нужда да се престараваш — предупреди го той, изсипвайки гранулите в импровизирана купичка.
Остана за миг да погледа кученцето, изненадан от приятното усещане, което получаваше от неговото присъствие. Сетне помете купчините стъкла и изпуши няколко цигари, зареял поглед в празното пространство и преселил се в спомените от детството. На всеки пет минути поглеждаше тревожно към телефона в очакване на присъдата, която анализът на отпечатъците щеше да определи. Въпреки че цялата тази история бе доста смехотворна, така и не успяваше да се освободи от напрежението, сякаш очакваше резултата от медицински анализи, които можеха да разкрият развитието на смъртоносна болест в организма му.
Помощник-детективът Дъглас скъса рапорта, който току-що бе натракал на пишещата машина. Стана и слезе до партера, за да се озове в стаята, служеща за почивка на полицаите. Тази вечер участъкът бе удивително спокоен. Дъглас приготви две чаши кафе, след което се върна на третия етаж и почука на вратата, зад която се намираше кабинетът на Малдън.
Вместо отговор Малдън нададе кратко ръмжене, което Дъглас реши да изтълкува като покана да влезе.
— Нещо да помогна? — попита той, подавайки глава през леко открехнатата врата.