Облечен в стари дънки и мъхест пуловер, Елиът слезе по металическата стълба, която водеше към кухнята. Това бе неговият почивен ден и затова мислеше да закуси без никакво бързане. Изкъпан и прясно обръснат, той се почувства развеселен. Тази сутрин болестта не се усещаше, сякаш призракът й се бе отдалечил и бе сторил място на невероятния епизод, който бе преживял предишната нощ.
Приготви си портокалов сок и купа с мюсли, които се канеше да опита в градината. Денят се очертаваше светъл и ясен. Няколко бегли образа от среднощното му пътешествие все още се блъскаха в главата му. Чувството, което изпитваше, не бе толкова слисаност, колкото въодушевление. Все още не знаеше какви вещества съдържаха хапчетата, но въздействието им беше потресаващо! Особено това второ „пътешествие“ му бе позволило да си изясни доста подробности. Струваше му се, че вече е малко по-наясно с механизмите на завръщането му в миналото.
Първо, скокът му в миналото бе всеки път един и същ: тридесет години с точност до минута. Първата вечер бе видял датата, отразена върху едно от светлинните табла на летището, а на сутринта вестникът, поставен върху масичката на терасата, му бе дал необходимата информация.
После, можеше да пренася предмети в миналото, понеже дрехите му го бяха последвали и в двете му пътешествия досега. По същия начин бе в състояние да донася предмети от миналото в настоящето: хартиената кърпичка с петната от кръв бе очевидно доказателство за това.
От друга страна, имаше неща, които все още не му бяха съвсем ясни: краткостта на престоя му в миналото например. Двадесетина минути всеки път, твърде малко. Точно колкото да размени няколко думи със „своя дубликат“, и вече бе обзет от тръпките, известяващи завръщането му в бъдещето.
Но може би все още бе твърде рано, за да се открива някаква логика в тези закономерности. Във всеки случай, едно нещо бе сигурно: възможността за пътуването във времето се осъществяваше с посредничеството на съня.
Елиът се прибра обратно и седна пред екрана на своя компютър. Той бе хирург, но какво всъщност знаеше за съня и съновиденията? Твърде малко, бе редно да си признае. Бе погълнал тонове познание по време на своето обучение, но и бе забравил немалко неща. За да освежи паметта си, влезе в мрежата и прекара следващия час в справки с една медицинска енциклопедия онлайн.
Сънят се състои от различни фази, които следват една след друга и се повтарят в продължение на нощта.
Добре де, това го знаеше. Нещо друго?
Лекият сън се проявява във фазите на т.нар. „сън с бавни вълни“, а дълбокият сън — във фазите на т.нар. „парадоксален сън“.
Парадоксален сън? Този термин му говореше нещо.
С това название е обозначена фазата от съня, когато мозъчната активност е най-интензивна, докато тялото е в пълна атония с отпускане на цялата мускулатура от врата до стъпалата.
Тъй, и къде са съновиденията в цялата тази подредба?
През нашия живот прекарваме средно по двадесет и пет години в състояние на сън и по около десет години — на сънуване. Това означава, че виждаме между 100 000 и 500 000 съновидения.
При прочитането на последните числа Елиът остана замислен. Значи нашият човешки живот бе съпроводен със стотици хиляди съновидения! Това бе очарователно и същевременно плашещо. Усещайки, че е на прав път, той си позволи да запали една цигара, а после продължи да чете, за да научи, че:
Периодът на парадоксалния сън настъпва на всеки деветдесет минути и продължава около четвърт час. Именно през тази фаза се появяват най-силните и плътни съновидения.
Последното откритие го накара да се размърда на стола. Всичко съвпадаше: предишната вечер той бе заспал към 22 часа и се бе „появил“ 30 години назад във времето около 23.30 часа. Следователно времетраенето на пътешествието му бе около 90 минути: същия отрязък от време, колкото е необходимо за достигането на първата фаза на парадоксалния сън!
Ето значи как функционираше цялата работа: през периода, когато мозъчната дейност рязко се активизираше, веществото в златистото хапче предизвикваше това връщане в миналото. Подобни заключения можеше да изглеждат невероятно глупави, но той бе достигнал до онзи етап в живота си, когато, не вярвайки в абсолютно нищо, бе готов да повярва в абсолютно всичко.
С няколко движения на мишката той продължи своето изследване на този тайнствен континент, за да установи, че ако науката бе разкрила много неща по въпроса как хората сънуват, тя не казваше кой знае какво по въпроса защо. В много отношения сънят си оставаше нещо твърде загадъчно. Както всяка друга програмирана дейност на тялото или мозъка, сънят трябваше да има някаква функция, някаква цел…