— Не се шегувам, Елиът. Дори те съветвам да помислиш сериозно върху това — натъртено произнася тя, след което пуска ръката му и се отправя към изхода.
— Чакай! — крещи той в желанието си да я задържи.
Последно повикване за г-н Елиът Купър, пътник от полет № 711 по направление…
— По дяволите! — изругава той, стъпвайки ядосано върху ескалатора, водещ към зоната за качване на борда.
Когато се озовава в горния му край, той се обръща, за да й махне за последен път с ръка.
Ярко септемврийско слънце залива с лъчите си залата за заминаване.
Елиът вдига ръка.
Но Илена вече е изчезнала.
Нощта вече бе паднала, когато самолетът кацна в Сан Франциско. Полетът бе продължил шест часа и в Калифорния вече минаваше девет.
Елиът се канеше да излезе от терминала и да хване някое такси, когато внезапно промени решението си. Там е работата, че умираше от глад. Объркан от думите на Илена, той не се бе докоснал до храната, поднесена в самолета, а знаеше, че хладилникът у дома е празен. На втория етаж бе забелязал рекламните светлини на закусвалнята Голдън Гейт, в която вече бе идвал с Мат, най-добрия си приятел, който го придружаваше понякога в пътуванията му до Източното крайбрежие.
Седна на бара и си поръча салата, две печени хлебчета и чаша шардоне. Уморен, с нарушен от дългия полет дневен ритъм, той си разтърка очите, след което купи няколко жетона за телефон и се упъти към кабинката в дъното на залата. Набра номера на Илена, но отговор така и не получи. Поради разликата в часовите пояси във Флорида вече минаваше полунощ. Илена сигурно вече се беше прибрала, но очевидно не държеше особено да разговаря с него.
Подобно нещо можеше да се предвиди…
И все пак Елиът не съжаляваше за начина, по който бе отвърнал на това толкова важно желание на Илена. Истината бе, че той не искаше да има дете.
И толкова.
Тук нямаше проблем или колебание в чувствата: той обожаваше Илена и, така да се каже, имаше любов в излишък. Но любовта не беше достатъчна. Защото в средата на седемдесетте години на този прословут XX век човечеството като че ли не вървеше в правилната посока и — за да бъде съвсем откровен — той не държеше да се нагърби с тежката отговорност да доведе на бял свят едно ново създание.
Доводи, които Илена изобщо не желаеше да слуша.
Елиът с неохота се върна на бара, довърши вечерята и си поръча кафе. Беше нервен и без дори да забелязва, стискаше пръстите си, карайки ставите да пукат. В джоба на сакото си напипа пакета с цигари, който със своите размери отдавна издаваше своето присъствие, и не устоя на изкушението да запали една.
Знаеше, че трябва да спре с пушенето. В неговите среди все повече се говореше за вредите от тютюна. От петнадесетина години епидемиологичните изследвания показваха, че никотинът предизвиква зависимост и пристрастяване, а в качеството си на хирург Елиът знаеше отлично, че при пушачите рисковете от рак на белите дробове, както и податливостта към сърдечно-съдови заболявания бяха доста по-високи. Ала по подобие на повечето лекари, и той далеч повече се грижеше за здравето на другите, отколкото за собственото си здраве. Трябва също така да се подчертае, че живееше в епоха, когато пушенето в ресторантите или самолетите бе нещо съвсем нормално. Епоха, когато цигарата все още бе синоним на изисканост, на културна и социална освободеност.
Скоро ще спра да пуша — помисли си той, изпускайки колелца дим, — но не и тази вечер… Чувстваше се прекалено потиснат за подобно усилие.
Разсеян и отнесен, Елиът се загледа с блуждаещ поглед през голямата витрина и именно тогава го видя за пръв път: мъж в светлосиня пижама — крайно неподходящо облекло за този час и това място, — който го наблюдаваше от другата страна на стъклото. Наложи се да присвие очи, за да го разгледа по-добре. Човекът гонеше шестдесетте, имаше все още спортен вид и къса, леко побеляла брадичка, която го правеше да прилича на един позастаряващ Шон Конъри. Елиът разтърка клепачите си. Какво правеше този тип с голи крака и пижама в толкова късен час насред аерогарата?
Младият лекар не би трябвало да се притеснява особено от всичко това, но някаква непозната сила го накара да стане от стола си и да излезе от заведението. Човекът изглеждаше съвършено неориентиран, сякаш бе пристигнал от нищото. Колкото повече Елиът се приближаваше към него, толкова повече чувстваше как го завладява нарастващото чувство на дискомфорт, което не смееше да признае дори пред самия себе си. Кой беше този човек? Може би пациент, избягал от някоя болница или дом за душевноболни… В такъв случай, в качеството си на лекар, не беше ли негов дълг да му помогне?