Самолетът кацна леко и пое към терминала. Без да губи време, Елиът взе своя куфар, нае кола и пое по посока към „Океански свят“. След нощното дежурство и шестчасовия полет, по време на който бе неспособен да заспи, чувстваше цялото си тяло вдървено, а съзнанието си — замаяно от умора. Свали стъклото на елегантния Форд Мустанг, за да поеме малко свеж морски въздух. Тук климатът бе много по-мек, отколкото в Сан Франциско. Есента все още не бе засегнала Флорида, която се наслаждаваше на продължителния си летен сезон. Излезе на International Drive и се загледа в прекрасните морави и чисто новите хотели, строени като в шпалир около пътя. Атмосферата на постоянен празник цареше в този град. Всичко това можеше да изглежда и неестествено, но Елиът реше да не разваля радостта от непосредствените възприятия.
След като остави колата на огромния паркинг пред „Океански свят“, той се поколеба дали да позвъни от някоя кабина, за да извести Илена за своето пристигане. В крайна сметка предпочете да я изненада и плати входния билет като всички останали туристи.
Самият воден парк представляваше истински малък град, който се бе разпрострял върху шестдесет хектара и се обслужваше от няколкостотин постоянни работници. Като добър познавач на целия комплекс Елиът знаеше мястото, където щеше да намери Илена. За да отиде дотам, той прекоси населения с розови фламинго хълмист парк, който се разстилаше около тропическия аквариум, мина покрай малкия изкуствен плаж, служещ за сборно място на гигантските костенурки. Сетне заобиколи ограденото пространство, където неколцина мързеливи алигатори киснеха във водата на две езерца, и най-сетне се озова пред басейна с косатките.
Съоръжението бе впечатляващо: шестте косатки на „Океански свят“ живееха в басейн, дълбок дванадесет метра и побиращ четиридесет и пет милиона литра морска вода. В момента течеше пауза между два спектакъла и пейките бяха почти пусти. Промъквайки се предпазливо, Елиът зае място на един от по-задните редове, за да наблюдава служителите от зоопарка, грижещи се за могъщите делфини. Не му бе нужно кой знае колко време, за да забележи Илена. Тя бе единствената жена в групата. Стегната в красив бански костюм, тя изпълняваше ролята на зъболекар, стържейки с фреза повредения зъб на едно от огромните млекопитаещи, което бе застанало срещу нея със зинала уста. Елиът потръпна и се сети за звероукротителите в цирка, които слагат главата си в устата на лъва, макар да знаеше, че Илена не би харесала подобно сравнение…
Висока и стройна, тя бе красива като сирена. Блестяща като диамант, попаднал в купчина стъклени мъниста. Понякога, когато отиваха заедно на ресторант или влизаха в някой магазин, той я пропускаше да влезе първа и за миг хората се питаха какъв ли би трябвало да е мъжът, който би могъл да съпровожда едно толкова приказно момиче. Когато най-сетне погледите се обръщаха към него, струваше му се, че винаги в тях се чете известно разочарование.
Около басейна двама „делфиногледачи“ се въртяха около Илена, привлечени като с магнит от възпламеняващата й хубост. Добра приятелка, тя се смееше на техните шеги, държейки ги същевременно на прилична дистанция.
Беше ли той на необходимата висота, за да притежава такава жена? Бе ли успял да я направи щастлива?
В течение на години бе избягвал подобни въпроси, задоволявайки се да изживява настоящия миг, но днес приемаше да си ги постави.
Те продължаваха да се обичат, това бе сигурно, но животът и работата бяха ги разделили в известна степен. Поради разстоянията и изграждането на своите кариери двамата изживяваха своята връзка на пресекулки.
Често пъти се питаше какъв щеше да е животът му, ако не я бе срещнал десет години по-рано. Без никакво съмнение Илена го бе направила по-добър: не бе чужда на лекарското му призвание, дала му бе сигурност и увереност, бе отворила очите му за реалностите на света. А той? Какво бе направил той за нея? Какво й бе донесъл? Може би едно прекрасно утро тя щеше да се събуди и да забележи, че е пропиляла своето време, оставайки редом с него.
Тогава несъмнено щеше да я загуби.
Да те загубя… — прошепна й той отдалече, сякаш можеше да го чуе.
Във всеки случай, той бе сигурен в едно: щеше да направи всичко възможно този ден никога да не настъпи. Що се отнасяше до това, което би могъл да й донесе… Дали би приел да напусне своята работа в болницата и своя живот в Сан Франциско, за да заживее с нея в Орландо? Не се решаваше да отговори на този въпрос и въпреки това се чувстваше способен да даде живота си за нея — нещо, което в края на краищата не бе чак толкова лошо.