Окрилен от това свое заключение, той стана, преценявайки, че е крайно време да прекрати любовните попълзновения на двамата красавци, които не спираха да кръжат около Илена.
— Хей, малкия! — извика той по посока на един невръстен хлапак, който продаваше балони, напълнени с хелий.
— Да, господине.
— По колко ги даваш?
— Два за долар.
Елиът му подаде двадесет долара, което бе напълно достатъчно, за да купи цялата му стока. Прикрит зад този нов свой щит, той с тиха стъпка тръгна да се приближава към басейна.
— Тази зона е забранена за публиката! — прекъсна похода му един от служителите.
Елиът познаваше някои от работещите тук, но не бе срещал дотогава този младеж. Изгледа го и забеляза неприкрита агресивност в погледа му.
Ама че тип! От тия, за които разликата между хората е единствено в това кой може да пикае по-далече — помисли той, продължавайки пътя си въпреки предупреждението.
Във всеки случай няма да позволя на този глупак да ми развали изненадата.
Ала другият не мислеше така.
— Вие глух ли сте или се правите, че не чувате? — извика той, блъскайки Елиът.
Последният за малко да падне и в стремежа си да запази равновесие, изпусна връвчицата на балоните.
— Кретен! — изрева той, ядосан, в лицето на своя нападател.
Младият служител застана пред него в бойна стойка, с присвити юмруци.
— Какво става тука? — извика Илена, затичвайки се към тях.
— Тоя тип си мисли, че се намира у дома си! — обясни й младежът, сочейки към Елиът.
Докато пълните с хелий балони се издигаха към небето, Илена с изненада откри лицето на мъжа, когото обичаше повече от всичко на света, и за миг се спря в изумление.
— Добре, Джими, аз ще се заема с него — каза тя, след като се отърси от своята почуда.
Младокът с неохота тръгна да се отдалечава от Елиът.
— Малко лайно! — измърмори той по негов адрес.
— Голям глупак! — отвърна му Елиът в същия стил.
Докато противникът му се оттегляше, пръхтейки от недоволство, Елиът и Илена се гледаха в пълно мълчание, лице в лице, на два метра един от другиго.
— Бях в по работа наблизо, така че…
— Аха! Признай си по-добре, че не можеш да минеш без мен.
— Да не би пък ти да можеш?
— Аз тук съм заобиколена с тълпи мъже… Би трябвало да се безпокоиш…
— Безпокоя се, нали затова съм тук.
Тя го погледна с предизвикателен вид.
— Всъщност бива си го твоя номер…
— Съжалявам за спречкването с тоя „Джими“.
— Няма защо да съжаляваш: аз много обичам да се биеш за мен…
Той посочи нагоре с пръст.
— Бях ти купил това.
Тя вдигна очи към небето: тласкани от вятъра, балоните се носеха в неизвестно направление.
— Ако това беше твоята любов, тя май отлетя.
Той поклати глава.
— Любовта не отлита по този начин.
— И все пак трябва да внимаваш, тя не е дадена веднъж завинаги.
Огрян от косите лъчи на слънцето, залязващо зад редицата палми, Елиът се приближи към Илена.
— Обичам те — каза й той простичко.
Тя се хвърли в прегръдките му и той я завъртя както когато бяха на двадесет години.
— Мислех си за едно нещо… — каза той, поставяйки я обратно на земята.
— Какво? — попита тя, все още прилепена за устните му.
— Какво ще кажеш да си направим едно дете?
— Тук, веднага? — отвърна тя, спомняйки си за отговора на Елиът отпреди няколко дни. — Пред косатките и делфините?
— Защо пък не?
Илена паркира своя „Тъндърбърд“ в края на алеята, покрита с едър бял чакъл. От нея се откриваше прелестна гледка към очарователна къща с открита розова тухла, заобиколена от бели пиластри и завършваща с покрита тераса.
От няколко месеца насам тя бе наела първия етаж от мис Абът, свадлива бабичка, наследница на богата бостънска фамилия, която обаче прекарваше по-голямата част от годината във Флорида, тъй като мекият й климат бе по-подходящ за нейния ревматизъм. Мис Абът, която не бе особено в крак с времето, държеше на това нейната къща да бъде обитавана от „членове на доброто общество“. Неведнъж бе предупреждавала Илена, че съществува пълна забрана да води „мъже“ в нейния дом, който „не е долнопробен хотел за транзитни пътници“.