— ИМАЛИ НЯКОЙ ТУК?
Мат подскочи като ужилен. Така никога нямаше да стигне до…
— Пощаджията! — извика гласът зад вратата. — Нося две телеграми за Мат Делюка.
Докато Тифани нагласяше роклята си, Мат, ругаейки, отвори вратата, прибра депешите и даде бакшиш на служителя.
— Те са номерирани — обясни последният. — Трябва да ги прочетете в означения ред.
Мат трескаво разпечата първия плик. В неговото съзнание телеграмите бяха свързани с лошите новини: смърт, болест, катастрофа…
Разгъна листа, за да прочете няколкото реда, напечатани върху тънки лентички синя хартия.
Бе известие от Елиът, доста дълго и оплетено, две изречения от което привлякоха вниманието му: Имай ми пълно доверие, а малко по-долу — Иди у дома по възможно най-бързия начин.
— Съжалявам, но трябва да изляза — каза той на Тифани.
Сякаш бе очаквала подобно развитие, младата жена стана от дивана, прибра си обувките и застана пред Мат.
— Ако преминеш през тази врата, да знаеш, че никога няма да легнеш с мен…
Той я погледна настойчиво. Слънцето, което хвърляше последните си лъчи, падаше под такъв ъгъл, че правеше роклята й прозрачна и подчертаваше всичките й очарователни извивки…
— Става дума за нещо спешно — обясни той.
— А аз не съм ли нещо спешно? — отговори му тя с въпрос на въпроса.
На свой ред тя впери очи в неговите и отгатна, че под външността си на плейбой този мъжкар имаше по-големи дълбочини, отколкото позволяваше да се разбере на пръв поглед. Искаше да го задържи, но за нищо на света не желаеше да отстъпва за втори път.
— Цял живот ще съжаляваш за тази си постъпка — заяви тя, разкопчавайки небрежно едно от копчетата на роклята си.
— Така е. Сигурен съм, че ще е точно така — каза примирено Мат.
— Тогава толкова по-зле за теб.
Тифани прибра своите партакеши и напусна ядно дома.
— Жалък тип! — просъска тя, трясвайки вратата.
Флорида, 1976 год.
Елиът е на 30 години
Елиът и Илена навлязоха в Кий Уест в онези следобедни мигове, когато слънцето превръща хоризонта в жарава. Бяха стигнали до крайната точка на своето пътуване: най-южната точка на Съединените щати, там, където Америка започва и завършва…
Със своите тесни улички, тропически градини и къщи в колониален стил градчето като че ли живееше извън времето. Паркираха колата край брега на морето и направиха няколко крачки по плажа сред гъмжило от чапли и пеликани, преди да стигнат до малко кафене, където местните хора имаха навика да се събират, за да бистрят политиката в сянката на застланото с плочи дворче. Имаха среща с Роберто Крус, чичото на Илена, възрастен жител на острова, който е бил момче за всичко на Хемингуей, когато великият писател е живеел в Кий Уест през тридесетте години на века. После общината бе закупила къщата, за да я превърне в музей, и Роберто бе продължил да живее в нея, изпълнявайки длъжността на пазач. Облечен в хавайска риза, пуснал гъста посивяла брада, той съхраняваше известна прилика с прочутия писател. Обитаваше малка къщурка в непосредствена близост до къщата на господаря и настоя Елиът и Илена да се настанят при него, а не в хотела. Двамата приеха и го последваха със скромния си багаж до мястото, където щяха да прекарат следващите нощи.
— Добре дошли в царството на Хемингуей! — каза той, отваряйки решетката от ковано желязо, която преграждаше достъпа до красива вила в испански колониален стил.
Докато крачеха по плочите в градината, Елиът се запита дали Мат е получил телеграмата му.
Сан Франциско, 1976 год.
Мат е на 30 години
— Привет, Нехранимайко! — извика Мат, прониквайки в къщата на Елиът.
Малкият лабрадор дотича, джавкайки радостно, очарован от новия си приятел. Мат го почеса по главата и го покани с пълна купичка кучешка храна да излезе с него в градината. С мисли, зареяни другаде, той остана дълги минути облегнат на един дънер, четейки и препрочитайки телеграмата, изпратена от неговия приятел.
Мат бе разтревожен. От няколко дни поведението и приказките на Елиът му изглеждаха лишени от всякаква логика и той се упрекваше, че не е успял да го освободи от налудничавите му фантасмагории. Сметнал бе, че ще е достатъчно да го метне на първия самолет, за да го накара да стъпи на земята, но това не се бе оказало така. Още от самото начало тази история с „пътешественика във времето“ го бе смутила и притеснила. Колкото повече минаваха дните, толкова повече някакво лошо предчувствие го караше да смята, че на неговия приятел ще се случи нещо зловещо.