Въпреки своя скептицизъм младият французин изпълни точно всички инструкции, съдържащи се в телеграмата. Елиът може би бе на път да изгуби разсъдъка си, но Мат бе решил да остане верен и почтен към своя приятел, който беше неговото единствено семейство, неговата единствена опора. Мат бе дете на службата за социални грижи. Прекарал бе детството и юношеството си в областта на Париж, прехвърлян от едно приемно семейство в друго. Едва навършил петнадесет години, той бе напуснал училище без грам багаж и се бе впуснал да си изкарва прехраната, наемайки се на всевъзможни работи без никаква перспектива и предприемайки различни удари, често не съвсем чисти. Неведнъж се бе оказвал замесен в скандали и побоища, приключвайки нощта, а често и някой друг ден в участъка. Понеже вече бе станал „познат на полицейските служби“, той бе решил да напусне Франция и да опита късмета си в Америка. Нямайки какво да губи, бе продал всичко, каквото притежаваше, за да си плати еднопосочен билет към Новия свят. На негово място мнозина отдавна биха се предали, но той бе оправен и с природно дарование да се ориентира добре в човешките взаимоотношения. Подвизавайки се отначало в Ню Йорк, а после в Калифорния, Мат тутакси се бе почувствал на място в това отворено общество, което придаваше толкова малко значение на дипломите или социалния произход.
Както бе посочено в телеграмата, Мат намери в библиотеката въпросния обемен атлас. Едно вече поостаряло, но все още великолепно издание с чудесни илюстрации, защитени от листове оризова хартия. Между страници 66 и 67 той пъхна — без да го отваря — плика с втората телеграма, след което върна книгата на мястото й върху лавицата.
Сетне отиде в гаража, порови се в кутията за инструменти, додето най-сетне откри един стар апарат за пирографиране и се върна с него обратно в къщата. Включи апарата в контакта до бюрото на Елиът, почака го да загрее, а после приближи нажеженото му острие към изработената от масивно дърво повърхност на бюрото.
Сан Франциско, 2006 год.
Елиът е на 60 години
Нощта отдавна бе паднала, когато Елиът достигна първите къщи на своя квартал. Идваше от летището, където Анджи бе взела последния самолет за Ню Йорк. Отваряйки вратата на къщата, изведнъж бе обзет от чувството на преумора и непоносима самота. Потънал в мрачни мисли, той се приближи до панорамния прозорец на своя кабинет, гледайки, без да ги вижда, светлините на пристанището, които блестяха в нощта. Къщата бе досущ като него: тъжна и ледена. Потръпвайки от студ, Елиът си разтри раменете, за да се постопли. Насочвайки се към радиатора, той изведнъж се спря. Върху работния плот на неговото бюро изпъкваше надпис, пирографиран доста грубо от неумела ръка:
Приближи се, поразен, към бюрото. Това ужасно съчетание от разкривени букви не съществуваше до тази сутрин. Противно на очакванията обаче изглеждаше патинирано от времето.
Кой си е играл да…?
Нямаше нужда да размишлява дълго, за да си отговори на този въпрос. След изненадата с татуировката ето по какъв начин младият глупак се опитваше да му изпрати ново послание. Оставаше да разбере скритото в него съдържание.
Големият атлас? Замисли се за миг, но тутакси се досети за какво става дума. Единственият атлас, който бе притежавал през живота си, бе подарък от майка му, направен само няколко дни преди нейното самоубийство. Съхранявал бе благоговейно тази книга в своята библиотека, но никога не я бе отварял. Застана пред книжните рафтове и дори се качи на един стол, за да стигне до търсеното произведение.
Страница 66?
Прелисти с нетърпение големите листа качествена хартия.
Можеше ли след толкова години…
От книгата се отрони бледосин плик и падна върху паркета.
Телеграма?
Цял век не бе получавал подобно нещо.
Вдигна я и без дори да я прегледа, разкъса трескаво двата края по фабричните пунктирни линии.
Вътре го посрещнаха, изписани с печатни букви, няколко реда текст, преминал през времето и изчакал търпеливо тридесет години, докато някой се досети да насочи поглед към него:
Е, какво? Малка изненада.