Втората врата: никой.
Третата, четвъртата… десетата врата: празно.
В объркаността и отчаянието си Елиът вдигна очи към тавана: нито една плоскост не изглеждаше да е била отмествана.
Това бе невъзможно и въпреки всичко трябваше да приеме очевидното: мъжът бе изчезнал.
2
Бъдещето ме интересува: в него имам намерение да прекарам следващите си години.
Сан Франциско
Септември 2006 год.
Елиът е на 60 години
Елиът рязко отвори очи. Забеляза, че лежи напряко на леглото. Сърцето му биеше в бесен ритъм, а тялото му бе плувнало в пот.
Гаден, отвратителен кошмар!
Той, който никога не можеше да си спомни какво е сънувал, сега се събуждаше, завладян от това необикновено видение: както бе бродил из летището на Сан Франциско, бе попаднал на… свой двойник. Но далеч по-млад двойник, който изглеждаше също толкова изненадан да го види, колкото и самият той. Случилото се изглеждаше толкова истинско, толкова смайващо, сякаш наистина някаква сила го бе запратила тридесет години назад в миналото.
Елиът натисна копчето, управляващо отварянето на щорите, след което хвърли тревожен поглед към флакончето със златистите хапчета, сложено върху нощното шкафче. Отвори го и ги преброи: бяха останали девет. Вечерта, преди да заспи, бе глътнал едно от любопитство. Дали не стоеше точно това хапче в дъното на мистериозните му съновидения? Старият камбоджанец, който му го бе дал, не бе казал нищо за въздействието на тази субстанция, дори тържествено му бе препоръчал „никога да не злоупотребява с него“.
Елиът мъчително се изправи и се насочи към панорамния прозорец, от който се откриваше неповторима гледка към океана, остров Алкатрас и моста Голдън Гейт. Изгряващото слънце хвърляше над града гранатовата си сутрешна светлина, която всеки миг променяше своите нюанси. В открито море пъплеха платноходи и фериботи под ритмичния звук на сирените за мъгла и въпреки ранния час няколко души правеха сутрешния си крос, изкачвайки се по Марина Грийн — обширната морава, която граничеше с плажната ивица.
Тази привична картина донякъде го успокои. Изминалата бурна нощ бързо щеше да се забрави, в това едва ли можеше да има съмнение. Тъкмо се бе убедил в правилността на подобно заключение, и ето че стъклото на прозореца отрази смущаващи подробности: един тъмен ореол се бе разпрострял върху горнището на неговата пижама. Той се наведе, за да разгледа по-внимателно петното.
Май че е кръв?
Сърдечният му ритъм рязко се ускори, но това не трая задълго. Навярно му бе потекла кръв от носа през нощта и той бе пренесъл това събитие от действителността в своя сън. Познати неща, класическо действие на подсъзнателното, няма какво човек да обезумява.
Наполовина успокоен, той премина в банята, за да си вземе сутрешния душ, преди да потегли за работа. Нагласи струята и застина за миг неподвижен, потънал в мислите си, докато помещението се изпълваше с пара. Нещо все още терзаеше съзнанието му. Но какво? Започнал бе вече да се съблича, когато някакъв внезапен проблясък на интуицията го накара да бръкне в джоба на пижамата си. В него имаше хартиена салфетка, изцапана с кръв. Под потъмнелите червени петна съвсем ясно се очертаваше рисунката на най-известния мост в града, над който бе разположен надписът: кафетерия „Голдън Гейт“ — летище Сан Франциско.
Сърцето му отново започна бясно да бие и този път бе далеч по-трудно да възвърне нормалния му ритъм.
Дали пък не го бе споходила някаква болест, предизвикваща временно умопомрачение?
Преди няколко месеца, при извършването на фиброскопски изследвания, той бе узнал, че е болен от рак на белите дробове. Честно казано, това не го бе изненадало кой знае колко: човек не пуши безнаказано по повече от пакет на ден в продължение на четиридесет години. Опасностите от подобно поведение му бяха пределно известни и той ги бе приел. Така си беше, сблъскал се бе с един от рисковете на живота. Никога не се бе стремял да води някакво стерилно съществуване, нито пък да се предпазва на всяка цена от превратностите и ударите на битието. По някакъв парадоксален начин той вярваше в съдбата: нещата се случват, когато трябва да се случат. И човек е длъжен да понесе последствията от тях.
Обективно погледнато, това беше много гаден вид рак: една от формите, които се развиват най-бързо и които се лекуват най-трудно. През последните години медицината бе напреднала в тази област и новите медикаменти позволяваха животът на болните да бъде значително удължен. Но за подобни неща бе вече прекалено късно: туморът не бе разкрит достатъчно рано и изследванията бяха показали наличието на метастази в други органи.