— Искаш обяснение, момчето ми? Е, добре, идвам да ти го дам…
Старият лекар запали фитила на лампата, след което се настани в един фотьойл с кожена тапицерия и се обърна към Елиът.
— Кажете ми какво ще се случи на Илена! — извика последният с присъщата на младостта му пламенност.
— Седни и престани да крещиш.
Изгарян от нетърпение, Елиът с неохота се съгласи да седне от другата страна на бюрото. Неговият събеседник се порови във вътрешния джоб на сакото си, откъдето извади една снимка.
— Казва се Анджи — обясни му той, подавайки снимката. — На двадесет години е и е човекът, на когото държа най-много от всичко на света.
Елиът разгледа внимателно фотографията на младата жена.
— Майка й…
— Не, майка й не е Илена — прекъсна го старият лекар, досещайки се за въпроса.
— Защо?
— Защото когато дъщеря ми се роди, Илена бе мъртва отпреди десет години.
Елиът пое информацията, без да мигне.
— И защо би трябвало да Ви вярвам?
— Защото нямам никаква причина да те лъжа.
Тогава младият лекар зададе въпроса, който го измъчваше още от сутринта:
— Дори да допуснем, че всичко това е вярно, защо казвате, че аз съм я бил убил?
Мъжът отсреща направи кратка пауза, сякаш за да претегли добре всяка дума, която щеше да каже:
— Ти я уби, защото я обичаш зле.
— Достатъчно се наслушах на подобни глупости! — избухна Елиът, скачайки от мястото си.
— Ти я обичаш, сякаш имате целия живот пред себе си… А това не е начинът, по който трябва да се обича.
За миг Елиът се замисли върху този довод, но бързо го отхвърли. Ала проблемът не бе в това. Сега, в този момент, той трябваше да измъкне от човека насреща колкото се може повече сведения, а не да философства за любовта. Ето защо съсредоточи разговора върху единственото нещо, което наистина го интересуваше:
— Какво би трябвало да се случи, та Илена да умре?
— Ще има произшествие.
— Произшествие? Какъв вид произшествие? И кога?
— А, не! Не разчитай на мен да ти кажа подобно нещо!
— И защо?
— Защото не искам да я спасиш…
В течение на няколко секунди Елиът остана онемял, неподвижен пред дъждовната пелена, която покриваше стъклото. Чувстваше, че разговорът му убягва и че не е способен вече да схваща логиката му:
— Но, дявол да го вземе, нали сега е паднала възможността… Сега или никога! Намерили сте начин да се връщате назад във времето. Нима ще оставите жената на Вашия живот да умре?
— Не мисли, че скачам във въздуха и щракам с пръсти! — нервира се възрастният мъж, стоварвайки юмрука си върху масата. — През тези тридесет години не съм мислил за нищо друго! Само да можех да се върна назад, само да можех да я спася, само да можех…
— Е, добре, престанете да мислите! Направете го!
— Не!
— И защо не?
— Защото ако спасим Илена, ти ще устроиш живота си с нея.
— Е, и?
— Е, и няма да се роди Анджи…
Елиът продължаваше да не разбира:
— Но къде е проблемът? — попита той, повдигайки рамене. — Ще имам други деца…
— Други деца? Пука ми за твоите други деца! Аз не искам да загубя моята дъщеря! Не искам свят, в който Анджи не съществува!
— Аз пък няма да оставя Илена да умре — отвърна решително Елиът.
Преизпълнени с гняв, двамата мъже бяха скочили от местата си. Застанали прави, на няколко сантиметра един от друг, те се гледаха яростно в очите, готови да изиграят последния си коз:
— Мислиш, че ти водиш танца, защото си по-млад, но без мен никога няма да разбереш как е умряла Илена, и затова няма да можеш нищо да направиш, за да я спасиш.
— Във всеки случай, ако Илена умре, изобщо не се надявайте, че ще стана родител на Вашата Анджи!
— Когато станеш баща, ще ме разбереш, Елиът: един баща не изоставя своето дете дори за да спаси жената, която обича…
Двамата дълго останаха така, вперили погледи един в друг, всеки барикадиран в своята крепост. Съзаклятничеството, което ги бе сближило по време на последната им среща, бе отстъпило място на противопоставянето.
Водеше се борба на един мъж срещу самия себе си, в две различни възрасти от своя живот. Всеки бе готов да се бие докрай: единият — за да спаси своята жена, другият — за да не загуби своята дъщеря.