В един момент тя се опита да промълви нещо и думите и бяха отправени към него. Елиът се наведе към нея, повдигна кислородната маска и му се стори, че чува: „Боли ме“. За да успокои болките й, реши да увеличи дозата морфин. Тъкмо щеше да го изпише върху болничния лист, когато изведнъж разбра, че Емили не му бе казала: „Боли ме“, а:
— Страх ме е…
Какво можеше да й отговори? Че и него самия го бе страх, че изпитваше угризения, задето не бе в състояние да я спаси, че в ден като днешния в главата му се прокрадваше мисълта, че животът няма смисъл?
Би предпочел да я грабне на ръце и същевременно да й изкрещи в лицето напиращото в душата му възмущение. Защо бе този жест на лудост? Благодарение на какъв низ от обстоятелства човек се озовава във воняща изоставена сграда, дрогиран до неузнаваемост? Каква болка оправдава решението да се полееш с бензин, за да изгориш като факла, когато не си навършил дори двадесет години?
Би предпочел да й изкрещи всички тези думи. Ала не това са призвани да вършат лекарите в болниците…
Тогава той се задоволи да остане с нея, обгръщайки я с цялото си съчувствие, на което бе способен. Защото нямаше никой друг, който да го направи. Наближаваше Бъдни вечер, болницата работеше в намален състав и най-вече системата не предвиждаше подобно нещо: системата бе предвидена да лекува, не и да съпровожда в последния път.
Емили дишаше все по-трудно и непрекъснато бе разтърсвана от силни тръпки.
Елиът знаеше, че въпреки морфина тя жестоко страда. Знаеше също, че никога няма да забрави нейните очи, които отчаяно се вкопчваха в неговите.
Човек вярва, че е видял всичко в своя занаят, но това не е вярно. Човек вярва, че знае кое е най-лошото, но най-лошото винаги предстои. И винаги се намира нещо по-лошо от най-лошото.
Така измина един час, после два. В петнадесет часа, когато приключваше работното му време, Елиът стана полека.
— Ще се върна — обеща той на Емили.
Излезе в коридора и повика асансьора. Трябваше да предупреди Илена, да й обясни, че не ще му бъде възможно да я посрещне на летището и че ще се върне най-вероятно някъде около полунощ.
В залата за прием намери празна телефонна кабина и набра номера на „Океански свят“, надявайки се тя все още да не е тръгнала оттам. Попадна на телефониста и помоли да го свърже с офиса на ветеринарния лекар.
— Ало? — дочу се гласът на Илена.
— Здравей… — започна той, но веднага си даде сметка, че говори с празно пространство.
Извърна глава: някой бе сложил ръка върху телефонната вилка и бе прекъснал разговора.
Неговият двойник.
— Днес е денят… — предупреди го възрастният мъж.
— Какъв ден?
— Днес Илена трябва да умре.
В мълчаливо съгласие двамата лекари се качиха на терасата, заемаща голяма част от покрива на болницата. На различни свои възрасти те бяха идвали тук, за да изпушат по някоя друга цигара, без да се подлагат на укорителните и често пъти обвинителни погледи на своите колеги. Знаеха, че на това място могат да намерят малко спокойствие.
Елиът кипеше от притеснение, нетърпелив да научи всички подробности, но неговият двойник сложи ръка на рамото му и леко го стисна, за да го възпре.
— В никакъв случай не бива да провеждаш този разговор.
— Защо?
— Защото Илена няма да разбере.
— Какво няма да разбере?
— Че я пренебрегваш, за да останеш с една пациентка след края на дежурството. Не си я виждал от три седмици: тя очаква да я посрещнеш на летището и да прекарате заедно вечерта.
Елиът се опита да се оправдае:
— Тази млада жена… толкова е ужасно всичко това, което преживява. Тя си няма никого и…
— Знам — промълви съчувствено възрастният мъж. — Преди тридесет години проседях цялата нощ до нея и никога не можах да я забравя.
От силната емоция гласът му се бе променил. Той продължи:
— Ала на сутринта, когато напусках болницата, ме очакваше най-страшната новина на света: жената, която обичах, бе мъртва.
Елиът разпери ръце в знак на неразбиране.
— Нима може да има някаква връзка между тази пациентка и смъртта на Илена?
— Ще ти разкажа всичко — обеща възрастният мъж. — Само искам да знам, че нашият договор все още е в сила.