— Разбира се, че е в сила — потвърди Елиът.
— Тогава слушай: ето какво ще се случи, ако проведеш този телефонен разговор.
Възрастният лекар започна своя разказ. Той говори дълго, с трескав приглушен глас, в който прозираше дълбоко съжаление.
За да го слуша по-добре, Елиът бе затворил очи. В съзнанието му картините на събитията се нижеха като кадри на игрален филм…
Илена: Ало?
Елиът: Здравей, аз съм.
Илена: Няма нужда да настояваш, няма да разбереш какъв ти е подаръкът, преди да настъпи вечерта!
Елиът: Слушай, миличка, имам един проблем…
Илена: Какво се е случило?
Елиът: Не мога да те посрещна на летището…
Илена: Мислех, че приключваш в три часа.
Елиът: Така е, приключих дежурството…
Илена: Но?
Елиът: Но трябва да остана с една пациентка. Млада жена, която се е опитала да се самоубие тази сутрин в някакъв изоставен бордей…
Илена: Дрогирана, предполагам?
Елиът: Какво значение има това?
Илена: Ако добре те разбирам, искаш да ми кажеш, че ще прекараш Бъдни вечер в болницата с някаква наркоманка, която познаваш едва от няколко часа?
Елиът: Само върша моята работа.
Илена: Твоята работа! Да не би да мислиш, че на този свят само ти имаш работа?
Елиът: Слушай…
Илена: Уморих се да те чакам, Елиът.
Елиът: Но защо реагираш по този начин?
Илена: Защото изминаха десет години, откакто те очаквам, а ти дори не забелязваш това.
Елиът: Ще говорим за тези работи утре сутринта…
Илена: Не, Елиът. Няма да дойда в Сан Франциско. Обади ми се в деня, когато ще си сигурен, че искаш да свържеш живота си с мен.
Елиът остана стъписан няколко минути в телефонната кабина. На три пъти грабваше слушалката, готов да позвъни на Илена, за да й се извини и да уреди нещата. Въпреки това не го стори, защото бе неспособен да изостави младата жена, агонизираща два етажа по-нагоре в болничната сграда.
Илена изчака половин час пред телефона, а после, разбирайки, че Елиът няма да й позвъни отново, накъса гневно самолетния си билет на малки парченца и го захвърли в кошчето за смет. Пак там полетя и подаръкът, който той никога нямаше да види: часовник с гравирани нейни инициали.
Излезе от кабинета си напълно смазана и се усамоти в частните градини на парка, където изплака всичките си сълзи пред розовите фламинго и алигаторите, които пет пари не даваха за нейните мъки.
После реши да отмени отпуската си и да поднови своята работа. Посвети остатъка от следобеда на обичайната си обиколка, като че ли нищо не се бе случило. Нощта отдавна вече бе паднала, когато приключи проверките с посещение при своята любима косатка.
— Здравей, Анушка. И на теб май не ти върви напоследък, милинка!
От няколко дни най-възрастната косатка в „Океански свят“ бе изпаднала в тежка депресия, отказвайки да се храни и да участва в представленията. Гръбната й перка бе увиснала, а кротостта й бе отстъпила място на необичайна агресивност както към хората, които се грижеха за нея, така и към животните, с които споделяше басейна. Причината за подобно поведение бе очевидна: нейната дъщеря, едва осемгодишната Ерика, и бе безцеремонно отнета и откарана в Европа, за да вземе участие в научна програма за възпроизводството на китообразните. Едно пътуване в самолет, продължаващо повече от двадесет часа, в желязна клетка, без дори присъствието на специалист, който да я успокоява!
Истинска лудост…
Докъдето й стигаха силите, Илена бе сторила всичко, за да се противопостави на това решение. Изтъквала бе най-вече травматизиращите последствия от подобно откъсване на животното от неговата общност, обяснявала бе, че членовете на стадата косатки, които живеят и се придвижват заедно, не се разделят никога в естествената си природна среда. Но напразно. Загрижено преди всичко за финансите, ръководството не се бе вслушало в нейните препоръки. Имаше и още нещо. Водните паркове се стремяха да изпреварят възможна бъдеща забрана за улов на китообразни и затварянето им в изкуствена среда, опитвайки се да развиват условията за възпроизвеждане на вече пленените екземпляри.