Влакът спира на първата спирка. Напусни този вагон, глупако! Не те бива да играеш в двора на големите. Колебае се. Влакът отново потегля, минава следващата спирка, после следващата. Този път Илена се изправя. Много късно. Тя ще слезе на следващата спирка. Хайде, опитай нещо, глупако! Сега или никога!
Той разблъсква няколко души, за да се приближи. Вече не усеща краката си. Главата му е празна. Ето, тя е тук, само на няколко сантиметра от него. Той вижда съвършената извивка на устните й.
Тогава се навежда леко към нея и й казва:
— …
Последва силен взрив в съседната част на вагона, на няколко метра от тях. Огромно възпламеняване, глух звук с невъобразима сила, сменен от мощно течение, което принуждава влака да вибрира върху своите оси и запраща всички на земята.
Странно, изминава известно време, преди хората да осъзнаят какво се е случило. Кратък миг на вцепеняване, след което викове и стенания изпълват вагона.
Секунда по-рано бе следобед като всеки друг, работен ден, вървящ към приключване, час в денонощието, изпълнен със сладката умора от всекидневието…
После вагонът излезе от релсите в средата на тунела. Светлините угаснаха и всичко бе разкъсано на парчета.
Секунда по-рано едно момче се канеше да заговори едно момиче.
После изведнъж трясък, болка и ужас.
Елиът и Илена се надигат с мъка. Вътрешността на вагона е пълна с гъста пелена от прах, който пари на очите и затруднява дишането. Двамата се оглеждат: пътниците са в шок, навсякъде се търкалят тела, облети в кръв, с разкъсани дрехи, с изкривени от ужаса лица. По-голямата част от покрива се е срутила в купето, затискайки мнозина от пътниците под своите останки.
Тутакси викове на болка и страх изпълват вагона. Една жена реве с панически глас: „Господи, помогни ни!“, докато няколко души се блъскат, за да намерят някакъв изход. Илена се опитва с променлив успех да запази спокойствие и успокоява малко момиченце, което хлипа до нея.
Елиът изтърсва косата си, пълна с парчета стъкло, ризата му е изцапана с кръв. Той също е ранен, това е сигурно, но не търси да разбере къде. С помощта на по-силните мъже се опитва да помага на ранените, затиснати по парчетата ламарина. Успяват да освободят неколцина, но се натъкват и на тела, разкъсани от силната експлозия.
— Трябва да излезем оттук!
Викът отеква като ултиматум. Наистина вече всички мислят само за едно: как да напуснат този кошмарен ад. Но автоматичните врати са изкривени и остават блокирани. В крайна сметка оцелелите нямат друг избор, освен да скочат през прозорците.
Елиът се оглежда около себе си. Не се вижда почти нищо. Пламъците, които обхващат вагона, създават впечатлението, че се намира във вътрешността на пещ. От цялото му тяло струи пот. Никога не е изпитвал такъв страх за живота си. Все по-гъст, димът прави въздуха невъзможен за дишане. Задушлива миризма се носи откъм пода. Миризма, която през следващите години той ще научи да разпознава: тази на смъртта.
Готов е да тръгне. Но има ли право на подобна постъпка? Знае, че във вагона все още има ранени хора. За да диша по-добре, коленичи и пълзи към задната му част. Там се натъква на човешки останки: крак, ръка, стъпало без обувка… — и започва да плаче. Какво би могъл да направи?
Нищо.
— Ела!
Това е гласът на момичето. Тя вече е прекрачила прозореца и държи да се убеди, че и той ще я последва.
Елиът се извръща. Ще й се подчини, но засега се връща назад. Непосредствено до него момче на неговата възраст лежи проснат в безсъзнание под остатъците от покрива. Елиът се навежда към него, за да види дали все още диша. Струва му се, че различава ударите на сърцето. Честно казано, не е съвсем сигурен, но решава да повярва на своето впечатление. С ожесточение се опитва да го освободи от този отвратителен гроб от ламарини и железарии. Безуспешно. Младежът е прикован от извит железен прът, който му притиска гръдния кош.
— Идвай! — повтаря Илена.
Тя е права: прекалено е задимено, прекалено е горещо…
Въпреки това Елиът вече няма никакви колебания, зареден с енергията на отчаянието, той прави нов опит.