Елиът клати глава. За известно време настъпва мълчание. Все още зашеметен, всеки потъва в своя вътрешен свят, изтъкан от хаос и неразбиране.
После младото момиче разкъсва тишината:
— Ти май искаше да ми кажеш нещо?
Елиът смръщва вежди.
— Нещо преди взрива… — уточнява Илена. — Ти се наведе към мен, за да ми кажеш нещо…
— Ами… — заеква Елиът.
Слънчевите лъчи, които малко по малко палят своите първи огънчета, изпълват стаята с успокояваща светлина. В продължение на няколко нереални секунди катастрофата като че ли не се е случвала. Има само едно момче, напълно смутено и объркано, пред едно момиче, което намира за феноменално красиво.
— … Само исках да ти предложа да изпием заедно по едно кафе.
— А, така ли? — казва тя, леко засрамена.
От неловкото положение ги изважда звънкият глас на лекаря, който влиза устремно в помещението.
— Аз съм д-р Дойл — обявява той, приближавайки се до леглото.
Докато бялата престилка го преглежда, както се казва, и откъм предницата, и откъм опакото, Елиът със съжаление установява, че красивото момиче се възползва от настъпилата суматоха, за да излезе навън. После е принуден да изтърпи кратка реч, в която улавя няколко израза, като: „травма на торакса с притискане на стернума“, или „ерозия в областта на вратните прешлени“. Накрая лекарят приключва визитацията си, предписвайки противовъзпалителен крем и поставянето на ортопедичен апарат на врата.
Преди да излезе от стаята, Елиът го пита какво е станало с момчето на негова възраст, което е докарано заедно с него от мястото на катастрофата. Научава, че операцията току-що е приключила, но „за да се даде каквато и да било прогноза, трябва да се изчака събуждането на пациента“.
Фраза, която само няколко години по-късно самият той ще произнася не един или два пъти…
Останал сам в стаята, Елиът остава да лежи обезсърчен в своето легло, додето вратата не се отваря полека и едно красиво лице не надниква през пролуката.
— Съгласна съм — обявява Илена.
— Какво?
— За кафето — казва тя, повдигайки високо две картонени чаши.
Усмихнат до ушите, младият мъж грабва питието, което му подават.
— Всъщност, казвам се Елиът.
— А аз съм Илена.
През този ден на шестия етаж на болницата, в средата на манхатънската зима, два малки силуета, които съдбата току-що е събрала, не спират да си бъбрят до късно през нощта.
На другия ден отново се виждат, през следващите дни — също, разхождат се из улиците на града, излизат на пикник в Сентрал парк и обикалят музеите. Всяка вечер се връщат в болницата, за да научат новините за раненото момче, който все още е в кома.
А после идва и тази целувка, разменена под дъжда на излизане от кафене „Амстердам“, където са се спрели, за да изпият по чаша горчив шоколад и да хапнат по един чийзкейк с канела.
Тази целувка, която променя всичко.
Защото никога Елиът не е бил по-щастлив, отколкото в компанията на това мило момиче, обърнато към света, жизнерадостно и добронамерено, което е способно да преправи и преобрази света, докато яде парчето си пица.
И никога Илена не се е чувствала по-красива, отколкото през погледа на това загадъчно и привлекателно момче, с което съдбата я бе сблъскала по един толкова странен начин.
Този следобед разговарят часове наред в огромния парк, разпрострял се между небостъргачите на Ню Йорк.
Именно тогава те се научават как да се разбират един другиго.
Тя му говори за следването си по биология и за амбицията си да стане ветеринарен лекар. Той се интересува от точните науки и математиката. Тя го пита защо е прекъснал следването си въпреки добрите резултати. Вярно е, че е блестящ на изпитите, но твърди, че не става за нищо. Чисто и просто лекота на възприятията, ефект на числото 166, докъдето е стигнал неговият коефициент на интелигентност.
Когато Илена го пита какви са намеренията му за бъдещето, а той се затруднява с отговора, тя отгатва липсата на увереност в собствените сили и твърде голямата чувствителност, която често го принуждава да се затваря в себе си.
Затова един ден, без никакви предисловия, тя му поставя въпроса: „А защо не станеш лекар?“ Отначало той се прави, че изобщо не е чул какво го питат, но тъй като тя настоява, само повдига рамене.
И все пак въпросът на Илена се загнездва в главата му и продължава да го човърка до онази незабравима вечер, когато от болницата му известяват, че момчето, което е спасил, е излязло от комата и желае да го види.