— Няма как да извършим операцията само двамата! Ще ни трябват най-малко един анестезиолог и една медицинска сестра.
— Кой е дежурният анестезиолог?
— Саманта Райън, струва ми се.
— Бъди в блока след десет минути! — каза той, напускайки стаята. — Ти подготвяш Илена за операцията, аз се заемам с Райън.
Шестдесетгодишният Елиът се втурна в големия, почти празен хол на етажа, където се носеше миризма на етер. За да бъде по-незабележим, той бе сменил сакото си с бяла блуза. Познаваше болницата като петте си пръста и нямаше никакви проблеми да намери залата за почивка, където се бе приютила Саманта Райън.
— Здравей, Сам — каза той, запалвайки лампата.
Привикнала към накъсания сън на нощните дежурства, младата жена веднага скочи и поднесе ръка пред очите си, за да се предпази от досадната светлина. Въпреки че физиономията на този човек не й бе съвсем непозната, тя бе неспособна да я свърже с някакво име.
Елиът й подаде чаша с кафе, която тя прие, отмахвайки същевременно няколко непокорни кичури коса, падащи върху лицето й.
Тя бе доста необичайно момиче: тридесетгодишна, с ирландски произход, хомосексуална, практикуваща католичка. Работеше в болницата от две години, след като бе скъсала със своето семейство и се бе преместила в Сан Франциско от Ню Йорк, където баща й и братята й бяха стълбове в полицейското управление на града.
През следващите години Елиът и тя щяха да станат добри приятели, но по това време Саманта бе самотна, затворена в себе си и чувстваща се неуютно сред хората. Никой не знаеше да има приятели в болницата, където бе тръгнал прякорът й аутистката.
— Имам нужда от Вас за една операция, Сам.
— Веднага ли?
— Веднага. Екстрадурален мозъчен хематом на пациентка с респираторни проблеми.
— Момичето, което е скочило от моста? — попита тя, отпивайки глътка кафе.
— Точно така.
— Тя няма да успее да се измъкне — обяви спокойно младата лекарка.
— Бъдещето ще го покаже — отвърна й Елиът.
Саманта разгъна алуминиево фолио, в което имаше няколко бисквити.
— Кой ще я оперира? — попита тя, потапяйки една от тях в своята напитка.
— Аз.
— Но кой всъщност сте Вие?
— Някой, който Ви познава.
Погледът на младата жена се кръстоса с този на лекаря и за миг тя почувства, че губи почва под краката си, защото я жегна усещането, че този човек четеше в съзнанието й като в отворена книга…
— Трябва да побързаме — заяви Елиът.
Саманта поклати глава.
— Мичъл е титулярът. И дума не може да става да правя нелегални операции — още утре ще съм уволнена.
— Има известен риск — съгласи се Елиът. — И все пак Вие ще ми помогнете…
— Не Ви дължа нищо — каза тя, повдигайки рамене.
— На мен — не, но дължите нещо на Сара Лийвз…
Той така и не довърши изречението си, но тя го изгледа, изплашена до смърт. Сара Лийвз беше нещастна проститутка, която бе приета в болницата преди две години в много тежко състояние — пребита и наръгана няколко пъти с нож. Оперираха я по спешност, но тя така и не оживя.
— Тъкмо бяхте започнали работа в болницата и този ден бяхте дежурна — припомни й Елиът. — Вие сте добър анестезиолог, Сам, един от най-добрите, но онази вечер напълно объркахте конците…
Саманта затвори очи и за хиляден път си припомни ужасната сцена отпреди две години: лоша манипулация, два неподлежащи на смесване продукта, грешка на начинаещ лекар и бедната жена така и не се събуди.
— Вие бяхте достатъчно ловка, за да прикриете грешката си — призна Елиът, — пък и е редно да се признае, че смъртта на една проститутка не можеше никого да затрогне.
Саманта продължаваше да слуша със затворени очи. Бе допуснала тази грешка, защото бе много потисната. Цялата истина бе, че онази вечер умът й бе съвсем другаде. Някъде в Ню Йорк — при своя баща, който я нарича „мръсница, парцал, малка курвичка“, при своята майка, която повтаря думата „срам“ на всеки три секунди, и при своите братя, които я притискат да напусне града.
Когато отвори очи, тя изгледа стъписана Елиът.
— Откъде знаете всичко това?
— Знам го, понеже Вие ми го разказахте.
Саманта поклати глава. Не бе посмяла да разкаже за този инцидент на никого, дори на свещеника в изповедалнята. В замяна на това от две години насам чувстваше далеч по-голяма потребност от вярата в Бог, от неуморни молитви към Него, сякаш това бе начинът да изкупи вината си. Повече от всичко на света би искала да се върне назад, да направи така, че този прокълнат ден изобщо да изчезне от календара. Колко пъти се бе обръщала с гореща молба към Небето да й даде възможността за изкупление!