1982 год.
Два часът сутринта, в стаята на малко апартаментче в „Лоуър Хай“.
Елиът се измъква от леглото, опитвайки се да не събуди жената, която спи до него. Срещнал я е само няколко часа по-рано в един бар в центъра на града. Събира своите слипове, дънки, риза и мълчаливо започва да се облича. Тъкмо да се измъкне навън, и се разнася гласът й:
— Отиваш ли си?
— Да, но ти не ставай. Ще дръпна секрета след себе си.
— Аз всъщност се казвам Лиза! — мърмори момичето, изчезвайки под завивката.
— Знам.
— А защо тогава ме наричаше Илена?
1983 год.
Мат и Тифани лежат прегърнати в своето легло. Току-що са се любили.
Една сълза се стича по бузата на младата жена. Вече пета година безуспешно се опитват да си родят дете.
Тя току-що е навършила четиридесет.
1984 год.
Минават дните, седмиците, годините…
За Илена животът отново е придобил смисъл.
Тя вече върви: куцук-куцук, с клатушкане, със залитане, с провлачване на крака. Но все пак върви.
Невъзможно е да се върне към предишната си работа, но натрупаният опит е безценен. Преливайки от енергия, тя води курс по морска биология в Станфордския университет и е избрана в ръководството на „Грийнпийс“, вземайки активно участие в новите кампании срещу погребването на радиоактивни отпадъци в моретата и океаните, и участвайки в основаването на първите европейски клонове на организацията в Париж и Лондон.
В Сан Франциско отново е лято.
Сноп слънчеви лъчи осветява като прожектор болничната зала.
Елиът си взема кутия „Кока-кола“ от автомата, сяда на един от фотьойлите и се оглежда около себе си.
Телевизорът е включен на нов кабелен канал, наречен MTV. На екрана млада певица се търкаля сладострастно по пода, извършвайки цяла поредица недвусмислени движения, които не оставят скрити никакви подробности от бельото й: началото на явлението Мадона.
В болницата цари учудващо спокойствие. На една малка масичка някой е забравил Рубик куб. Елиът го взема и с няколко ловки движения възстановява единството на цветовете върху всяка от шестте му страни.
Както всички, и той има своите добри и лоши дни. Днес като че ли е един от добрите. Без да си дава много ясна сметка защо, той се чувства спокоен и ведър. В други моменти обаче е по-трудно: самотата се смесва с умората, за да го повлече към пропастта на тъгата и унинието. Бързо, има нужда от него, предстои операция! Само за миг животът отново придобива смисъл.
Благословен занаят.
1985 год.
Верона, в ранната пролет.
От десет дни Елиът е в Италия за участие в конгрес по хирургия. Ако си спомня добре какво му е разказал неговият двойник, днес трябва да срещне майката на своята дъщеря.
Седнал на терасата на едно ресторантче, той съзерцава слънцето, което залязва над пиаца „Бра“. Оранжевите лъчи галят стените на Арена ди Верона — великолепния римски амфитеатър, който оформя площада.
— За Вас, господине… — скланя се над главата му келнерът, поставяйки пред него чаша мартини, в което плават две маслини.
Елиът смуче своя аперитив, чувствайки нарастващо безпокойство. Какво точно се изисква от него? Знае, че има среща със своята съдба, но се бои да не пропусне важното събитие. В главата му току прозвучават думите на неговия двойник. Те датират отпреди десетина години, но той дори и за миг не ги е забравял:
На 6 април 1985 година, по време на един конгрес по хирургия в Милано, ще срещнеш една жена, която ще прояви интерес към теб. Ти ще отвърнеш на нейните аванси и ще прекарате заедно уикенда, през който ще бъде зачената нашата дъщеря.
Всичко това изглежда изключително просто, само дето днес е 6 април, вече е почти седем часът и той продължава да чака идването на някаква знойна италианка, която ще му се обясни в любов.
— Мястото свободно ли е?
Той вдига глава с изненада, защото фразата е произнесена на английски, при това с нюйоркски акцент. Пред него е застанала млада жена в бледорозов костюм. Може би е забелязала броя на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, който лежи на масата пред хирурга… Във всеки случай изглежда очарована, че е намерила свой сънародник.
Елиът кимва с глава и я кани да седне. Казва се Памела, работи за голяма хотелска верига и е във Верона по работа.