Марлоу никога през живота си не беше бягал от битка и сега цялото му натрупано неудовлетворение кипна. Той беше опитен побойник и този жилест негодник щеше да си изпати. Ножът за хранене на Марлоу не беше особено дълъг или остър, но щеше да свърши работа.
Той тръгна да се изправя.
Но изведнъж две ръце го сграбчиха през гърдите и раменете и го заковаха на стола.
Николас Скърс се беше промъкнал зад него и го държеше неподвижен.
Фризър бързо заобиколи масата.
Марлоу чу Поли да казва:
— Убий го!
Камата се стрелна към окото му.
Марлоу нямаше да вика и нямаше да се моли.
Като Фауст, преди да го завлекат в ада, той знаеше, че е сключил своя договор.
Тримата стояха над Марлоу и чакаха потрепващото му тяло да застине. Шурналата от окото му кръв вече едва се процеждаше.
— Това е — каза Скърс. — Готово.
— Да си разделим парите тогава — настоя Фризър.
Поли изсумтя и свали кесия от колана си. Беше натежала от злато.
— Поравно? — попита Скърс.
— Да — каза Поли.
След това в покоите си Сесил попита Поли:
— Как умря той?
— Умря добре. Смърт, подобаваща на лемур. Насилствена. Бърза. Тиха.
— Е, значи е свършено. Кралицата съвсем скоро ще се радва, че е мъртъв. Аз вече се радвам, че е мъртъв. Погрижи се никой да не преглежда тялото с изключение на раната на главата. Погреби го в безименен гроб. Погрижи се и Кид да умре. Нека наследството на Марлоу бъдат неговите пиеси и шифри, а не опашката му. Да живеят лемурите, казвам аз. Да живее Марлоу.
27.
Елизабета се събуди от скърцането на отваряща се врата. Извика сестра си и двете отметнаха завивките си.
Първият, който влезе, беше огромен мъж с черен костюм. Другият беше по-дребен, по-възрастен, красив и елегантен, с тесен син кашмирен пуловер, тъмни панталони и мокасини с пискюли.
— Съжалявам, че ви събуждам — каза по-възрастният на английски със силен акцент. — Зная, че сте прекарали неудобна нощ, но не исках да проспите големия ден.
Елизабета се изправи, приглади расото си и си обу обувките.
— Кои сте вие?
Мъжът не обърна внимание на въпроса ѝ.
— Сестра ми попита кои сте, задници такива — каза Микаела заплашително. — Ще съжалявате, че сте се забъркали с нас.
Мулей извади пистолет изпод сакото си и я напсува.
— Дебелаците с малки пишки много обичат да заплашват жените — изръмжа Микаела.
— Микаела, моля те — каза Елизабета. — Не влошавай нещата.
По-възрастният мъж се разсмя.
— Прибери пистолета, Мулей. Няма нужда. Аз съм Крек. Дамян Крек.
Крек? Дали не беше онзи К?
— Къде сме? — попита Елизабета.
— В Словения — отвърна Крек. — В моя дом. Качи се горе с мен.
— Ами Микаела?
— Не се безпокой за нея. С теб обаче трябва да обсъдим някои неща. И да погледаме малко телевизия.
— Телевизия ли? — попита Елизабета.
— Целият свят гледа Ватикана и ние също трябва да гледаме — каза Крек. — Конклавът ще започне всеки момент.
Дзадзо не искаше да спи, но тялото му само се изключи от тревога и изтощение, и когато се събуди, беше десет и в апартамента беше тихо. Ядосан на себе си, той скочи от дивана и се втурна в стаята на сестрите си с напразната надежда да са се прибрали на пръсти, докато е спал.
Както се страхуваше, стаята беше празна.
Надникна при баща си. Карло спеше, напълно облечен. Дзадзо реши да не го буди.
Отново се обади на Артуро.
— Нещо ново?
Нямаше нищо.
Дзадзо беше прекарал дълга нощ, беше събудил съседите, беше звънял в спешните отделения и на сестра Марилена, беше отишъл с колата до апартамента на Микаела, беше кръстосвал улиците в квартала. Точно преди да реши да чака до сутринта, беше оставил гневно съобщение на гласовата поща на инспектор Леоне, в което казваше, че сестрите му не са се прибрали, и го питаше колко изчезнал трябва да е човек, та полицията да започне издирване.
Дръпна завесите в дневната и слънчевата светлина обля стаята. Той закрачи нервно. Ругаеше. Не знаеше какво да направи. Взе си якето. Щеше да излезе да пие кафе.
В кафенето си взе кафето от бара и отиде на една маса до прозореца. Когато седна, напипа нещо твърдо във вътрешния си джоб. Бръкна и извади сгънатите листа.
Двайсет страници телефонни номера, две години изходящи повиквания от дома на Бруно Отингер. Дзадзо сръбна от еспресото, запрелиства страниците и спря. Сигурно само си губеше времето. Погледна през прозореца с надеждата да види по тротоара да минава монахиня с черно расо.